Национализмът, макар и доскоро позабравен, не е ново явление в Европа. Неговите проявления обаче традиционно са свързани с изключителни икономически трудности, в смисъл на недоимък, които Западният свят не е виждал от Втората световна война насам. Днес Европа, по дефиницията на “Файненшъл таймс”, е на фундаментално ниво мирна и просперираща. Големите маси, които предопределят политическите процеси на континента, не гладуват. Въпреки това, ренесансът на национализма и икономическия популизъм е факт.

Мигрантската вълна съвсем не е единственото обяснение. Напротив, Голямата рецесия от 2008-2009 г. и последвалата европейска дългова криза, създадоха усещането за разтурянето на съвременния европейски проект. Проект, който от единен пазар, постепенно се превърна в модел на преразпределение. Единната европейска валута подкрепи фискалната експанзия и постепенно фокусира властта у технократите (например “Тройката”), а не у отделните демокрации, които сега страдат от свръх задлъжнялост. Гръцкото “OXI” изразяваше именно това – отричането на този модел от масите.

Възходът на антисистемните политически играчи обаче носи огромни рискове. Тази смес от национализъм и ясно изразен икономически популизъм е опасна, както за фискалната устойчивост, така и за целостта на еврозоната в този й вид. Опитът показва, че националисти и популисти не се помиряват с понятието независима централна банка, още повече пък наднационална такава, и са склонни да разтърсят из основи всеки паричен режим. Последното е особено вярно, ако централната банка трябва да им наложи политика, която не е популярна – например да наложи капиталови контроли, както в случая с Гърция.

Вижте повече по темата: „Хората, които плащат, в крайна сметка не са тези, отговорни за бъркотията“. Интервю с д-р Еманюел Мартин

Няколко са важните избори през 2017 г., начело с президентските във Франция и федералните в Германия, които могат да променят статуквото в Европа. Каквото и да се случи на тях обаче, възходът на популистите и националистите е факт и няма изгледи да се върне скоро назад. Последиците за икономиките на Стария континент едва ли ще са цветущи.

През лятото на 2015 г. в Гърция се проведе исторически референдум, на който гърците казаха “не” на предложените условия от Тройката. Отхвърлената сделка с Европа не постигна своето – мерките за икономии продължиха, а капиталовите контроли са в сила и до днес, но е факт, че това “не” беше удар в лицето на европейския елит. Всички европейски бюрократи и технократи бяха на мнение, че самият референдум е безумие, а гласуването с “не” е равно на самоубийство. Въпреки това, то се случи, при това с лекота.

Вижте повече по темата: Правителствата искат да подринат растежа с разходи и бюджетни дефицити

Близо година по-късно, на 23 юни 2016 г., във Великобритания гласуваха за напускане на ЕС. Макар предварителните проучвания да показваха, че вотът е на кантар, мисълта за евентуално напускане беше интерпретирана като напълно “невероятна”. Дори след гласуването видимо преобладаваше мнението, че или ще има някакъв обрат, или ще се постигне “разумна” сделка, която що – годе да запази стария ред – например по отношение участието в единния пазар. Днес вече е ясно, че Брекзит ще се случи и то по един категоричен начин.

Вижте повече по темата: Позиция BREXIT да

На 8 ноември 2016 г. станахме свидетели и на победата на Доналд Тръмп на президентските избори в САЩ. Само няколко часа преди обявяването на резултатите, най-авторитетните издания даваха 80-90% шансове на Хилъри Клинтън и бяха тотално отписали Тръмп. Последният беше категорично обявен за негоден да бъде президент от всички, на практика, които по един или друг начин биха се вписали като част от “елита” – интелектуалци, политици и коментатори, бизнесмени, журналисти и всякакви знаменитости.

Тези три примера ясно показват, че популизмът днес работи. Работи, в смисъл, че спрямо него се очертава политическата карта. Всяко едно от тези гласувания може да се разглежда и в положителна светлина – например един аргументиран либертариански поглед към Брекзит, но оформянето на преобладаваща подкрепа в тези случаи е по-скоро в сферата на разочарованието, бунтът срещу елитите, отричането на глобализацията в съвременния й вид и страхът от миграционния натиск. Патриотизмът и национализмът изиграха ключова роля и в трите гласувания.

Факт е, че нито едно от тези събития не бе случайно. Напротив, ако днес се анализират нагласите на хората, то и трите изхода изглеждат предрешени в ущърб на елитите. Комбинацията от два фактора – икономически популизъм и антимиграционни нагласи, създава условия за възход на политически играчи, които са антисистемни и печелят от безизходицата на статуквото.

Изчерпване на модела на обещания

Възходът на национализма в Европа съвсем не е резултат само и единствено от бежанската криза. Напротив, събитията в Гърция или например в Централна Европа (особено Унгария), показаха, че икономическите проблеми лежат в основата на отхвърлянето на статуквото. Оценката на “Икономист Интелиджънс Юнит” е категорична, че негативните ефекти от икономическата криза са ударили непропорционално силно в Европа и то именно по отношение на политическите възгледи и демократичните нагласи. Европейският социален модел на обещанията – за неограничени възможности и множество безплатни обеди- катастрофира тежко след Голямата рецесия. Европейската дългова криза всъщност е криза на изчерпването на празните обещания.

В историята на Западния свят не е имало период, в който социалната държава да е била толкова напомпана, колкото в навечерието на дълговата криза в Европа. Никога толкова много рискове пред обикновения човек не са били покривани от публични програми. Това раздуване на публичния сектор обаче води до задлъжняване и липса на растеж. Задлъжняване и в личен план, провокирано от макро стимулите за експанзия. Когато си затрупан в дългове и перспективата не е много положителна, озлобяването срещу елита и настроенията за катурване на модела са неизбежни.

Събитията в Европа от последните години ясно показват, че тези настроения най-добре се експлоатират от националистически партии, които традиционно хвърлят вината върху капитализма и са силни в риториката си срещу глобализацията. Европейските механизми за спасяване тип “Тройката” дават много добра почва за подобни партии. Развитието на бежанската криза допълнително усили този тренд – връзката между повишения миграционен натиск и по-високата подкрепа за националистически формации в Европа е безспорна.

Национализмът носи икономически популизъм

Вълната от национализъм в Европа неизбежно върви ръка за ръка и с икономическия популизъм. Ако се направи паралел между партиите, които открито експлоатират мигрантската криза с политически цели и партиите, които най-щедро обещават икономически благини на гражданите си, то припокриването е почти пълно. Комбинация от експлоатирането на страха (от външни “врагове”) и неподплатени обещания за просперитет не бива да ни изненадва – авторитарните режими, тоест тези, които загърбват демократичните ценности, винаги си служат и с двете.

В Европа двете теми имат и друга пресечна точка. Водещ мотив на много от националистите е възползването на малцинствата и особено на мигрантите от социалните системи на Стария континент. Националистите в Швеция и Дания например са на позиция, че социалната държава е в риск от изчезване именно заради притока на мигранти и съответно искат да ограничат достъпа им до местния пазар на труда. Аргумент, който има своите допирни точки и с настроенията за Брекзит и с избирането на Тръмп. Общият знаменател е, че проблемите на социалната държава се замитат и се приписват на мигрантите.

Парадоксалното е, че макар популисти и националисти да се възползват от изчерпването на модела на “безплатни” благинки, те всъщност идват на политическата сцена с още по-големи обещания. При всичките мерки и програми в Европа през последните години, общият държавен дълг тръгна надолу чак през 2015 г. и пак е някъде в рамките на 85% (ЕС-28). Дефицитите бяха свити, но в общия случай ЕС продължава да е на минус – единични са примерите за страни с устойчиво балансирано бюджетно салдо (например Германия и Естония). На този фон, ако вълната от национализъм и популизъм превземе Европа, то тя много бързо ще удари в стена – подобно на картината след референдума в Гърция. Това допълнително би усилило натиска върху монетарната политика.

Централните банкери и популизма

Икономическият популизъм често се разглежда по-скоро като заплаха за фискалната устойчивост на една страна. В исторически план обаче, популизмът винаги се е заигравал и с монетарната политика. След паниката от 1893 г. например, Америка изпада в най-тежката си депресия до този момент. На втората година от депресията, през 1894 г., се организира първият значим (поне медийно) протестен марш до Вашингтон, който има силно популистки характер (познат като “Coxey’s Army”). Исканията на протеста са за масивни публични разходи, които да осигурят работа за безработните, както и правителството да създаде огромно количество книжни пари, с които да се разплати с работниците.

Вижте повече по темата: Защо се печата рекордно количество валута, а според централните банкери инфлацията я няма

В тези години се заражда и подкрепата за свободното сечене на сребърни монети – политика, позната като “free silver”. Идеята е силно инфлационна (като опозиция на златния стандарт) и се подкрепя от популисти и т. нар. silverites. Между другото, водещата теза тогава е била, че трябва да се запази (насила) съотношение 16 към 1 между сребро и злато. Днес съотношението е близо 70 към 1. Важното в случая е, че популистите още тогава са обвързвали фискалните си обещания с абсурдни монетарни идеи.

Тази история идва да покаже, че в корените на популистките движения неизбежно лежат някакви непохватни представи за “демократизиране на парите”. Това не е модерното и органично блокчейн демократизиране (пазарно такова), а опит за запазване на монопола върху парите, но с нарушена независимост на централната банка – демократизира се управлението на монопола един вид. Точно възходът на такива идеи е най-голямата опасност пред всеки един паричен режим.

Подобни наклонения са особено интересни в случая на еврозоната, където независимата централна банка е всъщност наднационална – патриотичният бунт срещу нея е просто неизбежен. Ако вълната от национализъм в Европа се засили, то ЕЦБ ще бъде поставена пред огромен натиск, както и въобще самата цялост на еврозоната. Не е изненада, че в плановете на Марин льо Пен вече влиза програма за разбиване на еврото, а Бепе Грило открито говори за референдум за напускане на еврозоната.

Вижте повече по темата: Новата целева инфлация на ЕЦБ и ускореният крах на покупателната ни способност

Програмата на Марин льо Пен за разбиване на еврото е показателна. Водещият мотив е патриотичен – да се върне паричния суверенитет на Франция. Първа точка предвижда еврото да бъде заменено от кошница от нови национални валути – нещо като екюто. Разбира се, Франция следва да може да се отклонява от новата кошница в рамките на до 20%. Втора точка е отмяната на независимостта на Френската централна банка и отпадането на всякакви текстове, които пречат да се финансира директно правителството. Третата точка е да се напечатат нови френски франкове, с които да се финансират държавни разходи и да се разплати външният дълг.

Макар и доведена до абсурд, тази програма е класика – всички фискални идеи стават възможни с една “патриотична” монетарна програма. Подобни идеи винаги са били прокламирани от една или друга популистка партия в Европа, но различното днес е, че този тип партии вече не могат с лекота да бъдат пренебрегвани. Наскоро и ЕЦБ официално отбеляза, че повишеният политически риск е предизвикателство, както пред фискалните мерки и структурните реформи, така и въобще пред дълговата устойчивост в еврозоната.

Възходът на национализма

Възходът на национализма вече промени политическата карта на Европа. Важно е да знаем, че настроенията за измитане на модела, както и антимиграционните нагласи, не зависят от единия процент, който може да наклони везните на дадени избори. Едва ли скоро ще видим голям брой националистически партии на власт в Европа, но покачването на тяхната подкрепа ще принуди и партиите на статуквото да играят повече по тази струна – антимиграционна и популистка. Подобно развитие би поставило под заплаха фискалната устойчивост и въобще целостта на еврозоната. Брекзит може и да не се повтори толкова скоро, но референдум с монетарна насоченост изглежда съвсем вероятен.

Франция

В края на април и началото на май ще се проведат двата тура на президентските избори във Франция. Лидерът на Националния фронт Марин льо Пен почти сигурно ще стигне до втория тур, а според официалните прогнози, макар и да не е фаворит, шансовете й за победа съвсем не са за пренебрегване. Понастоящем тези избори се разглеждат като най-непосредствената заплаха за статуквото в континентална Европа. Позициите на Марин льо Пен не са изненадващи – тя е против глобализацията, експлоатира масовата миграция и ислямския фундаментализъм, подкрепя Тръмп и Брекзит. Всичко това гарнирано с тежък икономически популизъм и план за разбиване на еврото или т. нар. връщане на монетарния суверенитет.

Италия

В началото на 2014 г. Матео Ренци стана най-младият премиер в историята на Италия. Ренци подхвана някои важни реформи, но в края на 2016 г. ”катастрофира” в собствения си референдум за някои конституционни промени и в крайна сметка подаде оставка. Провалът на референдума и оставката не доведоха моментално до нови парламентарни избори, но такива се задават най-късно през май 2018 г. Проучванията показват, че популистката партия “Пет звезди” на Бепе Грило е в позиция да спечели изборите. Позициите на бившия комик са в тон с европейския популизъм – референдум за оттегляне от еврозоната и връщане на лирата, както и евентуално последване на Великобритания извън ЕС.

Германия

На 24 септември 2017 година ще се проведат федералните избори в Германия. След победата на Тръмп на президентските избори в САЩ, много издания обявиха Ангела Меркел за новия лидер на свободния свят – в смисъл на защитник на либералните ценности. Въпреки миграционния натиск към Германия, позициите на Меркел в предстоящите избори изглеждат много добри. Фискалният и монетарният популизъм по – трудно намират приложение в най-конкурентоспособната страна в Европа. Външният публичен дълг падна с 10 процентни пункта през последните 5 години, а безработицата е на най-ниските си нива от обединението на Германия през 1990 година.

Автор: Петър Ганев, Институт за пазарна икономика. Статията е публикувана в “Златен вестник”, брой 15.