Другата Великобритания - класическата красота на традицията - Симеон Идакиев

Преди време имах възможността да обиколя с двама колеги Великобритания с автомобил „Рейндж Роувър”. Изключително интересно пътуване, при което за мен рухнаха много от утвърдените митове- за вечно мъгливия Албион, за студените жители на острова или за техния консерватизъм /освен ако под”консерватизъм” не се разбира чудесната им привързаност към традицията!!!/

Тази привързаност, струва ми се, най-добре е изразил Карел Чапек в книгата си ”Писма от Англия”: ”Както си седях под летния дъб в Хемптън парк -пише той- аз почувствах сериозна склонност да признавам цената на старите неща, върховната мисия на старите дървета, хармоничната стволоватост на традицията и някакво уважение към всичко, което е достатъчно силно, за да устои векове наред. Не зная защо, но тази трезва Англия ми се струва най-приказната и най-романтичната от всички страни, които съм видял….”

Аз, разбира се, не мога да ви разкажа всичко, но в паметта ми ярко са се запечатали няколко фрагмента от това пътуване, които искам да споделя с вас. Макар че ме интересуваха не толкова главните градове, колкото провинциална Великобритания.

Забележителна е дълбоката привързаност на англичаните към всичко древно, но ми направи особено силно впечатление, че любовта към железниците си е направо страст. Свидетелство за това е ”Кози арч”, най-старият оцелял до наше време железопътен мост в света. Построен още в 1725-26 година той се издига на цели 30 метра височина и е основна атракция на мястото, където е запазена и най-старата железопътна линия.

Ярък е споменът ми и  от Единбург. Със съхранените си райони от времето на Средновековието тази административна и културна столица на Шотландия с право се смята за един от най-красивите градове на Европа. Известен някога като „Северната Атина”, той и днес е средище на изкуствата с множество галерии и музеи.

Единбург е разположен в Лоулендс, област от Шотландия, която е най-близо до границата с Англия. И ако днес тази граница е символична, обозначена с табела край магистралата, в миналото Лоулендс са били крепостта на Шотландия, за разлика от простиращите се на север Хайлендс, които пък олицетворявали романтичната представа за тази страна. Повечето от популярните символи от образа на Шотландия-планините, клановете, шотландското каре и поличките килт, уискито, пориджа и гайдите-всичко това произхожда от шотландските планински области, известни като Хайлендс.

Към края на 6 век келти, говорещи галски, пристигнали от Ирландия заедно с мисионери, които въвели християнството в Шотландия. Християнските обичаи на тези заселници се смесили с викингската култура от 8 и 9 век. В продължение на векове обществото на келтите в Шотландия било основано на системата на клана, изградена върху семейни връзки, които създавали лоялни групи, зависими от феодалния вожд. Англия се заела целенасочено да разбива силната система на клановете и затова Лоулендс изобилстват с крепости, свидетели на много битки.

Преди обединението на Англия и Шотландия едно от редовните места за набези от страна на английските кораби било крайбрежието на залива Фърт ъв Форт, на север от Единбург, където са разположени живописни рибарски пристанища. Най-забележителното от тях безспорно е Анстрадър. Приказките за пирати, нападения по море и скрити съкровища вероятно са впечатлявали и прочутия писател Робърт Луи Стивънсън, автор на „Островът на съкровищата”, който прекарал част от детството си в градчето, което столетия наред се издържало от лов на херинга и от……контрабанда. Най-голямата забележителност на градчето днес е музеят на риболова, където може да се види всеки аспект от някогашната риболовна индустрия. Запомнил съм превързаните пръсти на жените, разранени от солената херинга.

Всичко в Анстадър е история. Едно от тукашните заведения даже носи името „Страноприемница на контрабандистите” и казват, че съществува повече от седем столетия. Когато избухнало въстанието на Чарлз Едуард Стюарт срещу англичаните през 1715 година именно тук граф Стратмор, който притежавал страноприемницата, провъзгласил с прокламация въздигането на Чарлз на трона.

Непосредствено до пътя попаднахме и на още нещо интересно- традиционна тъкачна работилница. Тя не блестеше с модерни машини, оглушителният шум на стария стан се чуваше отдалеч и очевидно тук нищо не се беше променило от 1938 година, когато е била създадена. Занаятът се е предавал от баща на син и вече трето поколение майстори вплиташе върху здравите карирани платове неповторимите багри на околните склонове, променливата палитра на езерните води и оттенъците на небето, отразено в тях. Видяхме с очите си как се раждат прочутите  платове от шотландска вълна, малко сурови и сдържано красиви като природата наоколо. Опитахме се да си представим как ние бихме изглеждали в традиционната носия, поличката със звучно име”килт”. Между другото оказа се, че за изработката на всяка от тях отива удивително много, около 16 метра плат, ако не ме лъже паметта…..

Отбихме се да разгледаме и Едрадур, най-малката и най-живописна дестилационна на уиски в Шотландия. Сгушена между хълмовете на изток от Питлокри в Пъртшър, тя е последната, която произвежда малцово уиски в ограничени количества все още по занаятчийски методи от времето на кралица Виктория.

Не отминахме и прочутото езеро Лох Нес, на чиито бряг са живописните руини на крепостта Ъркхарт. Крепостта, за разлика от чудовището Неси, няма такава легендарна слава, може би просто защото е истинска

Според описанията на Адомнан, биограф на Свети Колумб, който въвежда християнството в Шотландия в края на шести век, на отсрещния бряг светецът видял да погребват човек, жертва на „водно чудовище”. Когато един от придружителите тръгнал да прибере изоставената лодка, то нападнало и него. Но Свети Колумб нарисувал кръст във въздуха и така го прогонил.

През 30-те години на 20 век снимки на главата сякаш на гигантски гущер правят истинска сензация. Най-популярните обяснения за легендарното чудовище са наличието на плезиозаври, гигантски змиорки в езерото или…….твърде много шотландско уиски в главите на онези, които твърдят, че са видели Неси.

Би било несправедливо,ако не спомена и езерото като Лох Карън, например /”Лох” означава „езеро”/,  и особената, но неповторима красота на Шотландия.

„Ако бях поет-възклицава Чапек-щях да напиша стихотворение-не дълго, но хубаво, посветено на шотландските езера, обвеяно от шотландския вятър и оросено от всекидневния  шотландски дъжд. В него би имало нещо за сините вълни, за изтравничето, папратта и за замислените пътища. Тук всяка долина се нарича Глен, всяка планина Бен, а всеки човек Мак. Езеро синьо и спокойно, смолисто тъмни потоци и баладично пустинни хълмове, обрасли с трева. Как да ви опиша всичко това?”

Наистина не е възможно, трябва всеки да го види с очите си.

Град Ейбърфойл, който бе последната ни спирка в Шотландия, е само на 45 минути с кола от оживения модерен Глазгоу, но също носи романтиката на отминалите времена. Една от главните атракции в него е така нареченият Център на шотландската вълна. В интересното шоу, представящо 2,000 годишната история на овцевъдството в този край на Европа, всички участници са…..четирикраки. Тук могат да се видят овца от Хебридите, от Шетланд, мериносова, шотландска черноглава и т.н. Никога не съм предполагал, че породите са толкова много. Някогашните овце на британските острови били много по-малки от онези, които сега могат да се видят по тучните ливади. Те имали къси, тънки руна, къси опашчици и забележете…..между четири и десет рога. Римляните докарали тук онези с дълго руно и опашка, и с по два рога-подобни на тези у нас. Новата порода се разпространила бързо из Великобритания.

МУЗИКА

От многото музеи в Уелс съм запомнил кариерите Лехуед за добив на каменни плочи, които от столетия се използват вместо керемиди за настилане покривите на къщите. Оригинално е хрумването на създателите на този музей да проследят живота на един човек-Шон, който се родил в бараките край кариерите през 1844 година и прекарал целия си живот в мината. В открити вагонетки, теглени от електрическо локомотивче, преминавахме през тунели и зали на 16-те етажа на мината с дълбочина 305 метра, за да видим как е живял Шон-далеч от дневна светлина и работа на свещи. Миньорите нощували в примитивни бараки, слизали в мината още преди развиделяване и се прибирали по тъмно, виждали семействата си само в неделя. И така седмица след седмица, месец след месец, година след година…..

Никога няма да забравя и пребиваването в градчето Раядър в Уелс, където гостувахме на лейди Памела, която всички наричаха свойски Пам, и на нейния син. Пристигнахме тук, за да се запознаем с така наречените „активити холидейс”, по нашему активни празници. Очаквахме майка и син да ни разкажат и покажат своя бизнес. Всичко започнало доста отдавна. Клайв Пауъл, синът на Пам, е професионален ски инструктор, но за да запази добрата си физическа подготовка и през лятото, създал форма на отдих с изразителното  и точно название „дърти уикендс”-мръсни уикенди. За негова и на Пам радост нещата потръгнали изненадващо добре. Вече повече от десет години стотици посетители пристигат в семейния котидж, за да се отърсят от стреса на големите градове за няколко дни срещу петдесетина лири. Всеки ден навъртаха 20-30 мили / около 40 километра / планинско колоездене и накрая си тръгваха смъртно уморени, наистина мръсни, но доволни и с желание да го направят отново.

Основен двигател на този симпатичен бизнес все пак за мен ще си остане 70-годишната тогава Пам / дано е жива и здрава! /. С изумителна, достойна за възхищение енергия, тя еднакво въодушевено сервираше храната и като състезател пришпорваше колата си по тесните горски пътища, за да пресрещне групата на местата за почивка и да им предложи сандвичи и чай.

Посетихме и Националния център за водни спортове Палс Менай в северозападната част на Уелс. Постоянните ветрове в живописния провлак срещу остров Енгълси, лесният излаз в открито море, удобствата на базата и красотата на пейзажа, са превърнали Плас Менай в предпочитано място за ветроходци, сърфисти и любители на спускането под вода. Таксите са съвсем достъпни, а само на карчка е националният парк Сноудония-възможност за почитателите на кануто да се отправят към близките езера и реки.

Последната и най-привлекателна точка от нашата програма беше плаване с лодка по Темза. Пътешествието ни започна от пристанището Датчет. Само че вместо лодка там ни очакваше голям катер, както и изненадата, че е без екипаж, трябваше да го подкараме самите ние. Което и направихме, добре че имахме известен опит от плавания с яхти в България. Така започна нашето приключение по Темза в стил Джером К. Джером.

Скоро съзряхме Уиндзор-огромната крепост, построена преди повече от 900 години от Уйлям Завоевателя. Не успяхме да зърнем кралицата, защото тя не беше в замъка, но Ники, нашият оператор се кълнеше, че зърнал през окуляра на камерата самия принц Чарлз, уединен меланхолично на пейка край реката-свидетелство, което  така си и остана непотвърдено.

Мисля че няма страна в Европа, която може да се сравни с Темза по красотата на облагородените от човека брегове. Ту отляво, ту отдясно се нижат легендарни градове и места-завръщане назад през годините без да се напуска съвремието.

Едно от най-приятните и вълнуващи преживявания е преминаването през някой от 44-те шлюза. Всеки от тях е различен от другите и непременно обслужван от пазач. Мнозина от тези достолепни люде бяха превърнали районите на шлюзовете в истински миниатюрни паркове.

Темза е плавателна за туристи с наети лодки в протежение на 124 мили-от шлюза Тедингтън в покрайнините на Лондон до Лехлейд в графство Глостършър. За да се измине цялото това разстояние с максимално разрешената скорост от 8 км/час и да се разгледат всички забележителности по маршрута, са необходими поне две седмици. Нямахме толкова време, но и само за няколко дни успяхме да усетим чара на подобно пътешествие в една от най-оживените и живописни части на реката.

Как да не си припомни човек на места като тези съветът на Джером К.Джером да изхвърли зад борда баластът от ненужни неща,които трупа през живота си, за да бъде лодката му лека и да носи само онова, което му е необходимо. Да има време за размисъл, време да се опива от слънцето на живота и да слуша соловата музика, която божественият вятър извлича от струните на човешките сърца край нас.

И сега, след това пътуване, аз по-добре разбирам Чапек, който беше написал справедливите редове:”видяхме величие и мощ, богатство, благополучие и безподобен напредък. Никога не ми беше тъжно за това, че сме малко и незавършено кътче от света. Малкото параходче не побира толкова, колкото големият кораб,но, знаете ли, то може да доплува еднакво далеч, зависи от екипажа. Най-добрите хора, които сме срещали, са във Великобритания, но да живеем ние можем само в Родината си!”