Десет големи икономически мита, които отказват да умрат

Един от афоризмите на Милтън Фридман гласи:

Няма нищо по-трайно от една „временна“ правителствена програма.

Икономическите заблуди и митове са още по-устойчиви и от това. Поради тази причина през 1847 г. Фредерик Бастиа пише книгата „Икономически софизми“, а през 2008 г. Томас Соуел публикува „Икономически факти и заблуди“. Въпреки тези два труда, днес продължават да съществуват много грешни представи за принципите на икономиката.

Затова тук ще публикуваме с леки преработки есето на великия икономист Мъри Ротбард „Десет големи икономически мита“, което е издадено за пръв път през 1984 г. в специално издание на журнала „The Free Market”. Предвид икономическите въпроси, които се дискутират днес, мнението по тези теми не се е променило значително от тогава.

Същото отбелязва и самият Ротбард преди над 35 години, като отбелязва, че в САЩ битуват много икономически митове, които изкривяват публичното мислене по важни проблеми и водят към приемането на опасни правителствени политики. Ето и списъкът на заблудите, които според него са най-опасни.

Мит № 1: Бюджетните дефицити не елиминират частните инвестиции

През последните години се наблюдават лоши сигнали за спестяванията и инвестициите в развитите икономики и в местните такива, включително и в България и Румъния. Едно от опасенията е, че огромните бюджетни дефицити ще насочат спестяванията към непродуктивни правителствени разходи, които ще изтласкат[1] продуктивните инвестиции и ще доведат до дългосрочни проблеми.

Вижте повече по темата: Финансовото състояние на Европа е по-тежко от всякога

Логиката ни казва, че ако спестяванията се насочат към правителствените облигации, публиката ще разполага с по-малко спестявания за продуктивни инвестиции, отколкото иначе би имала, и лихвените проценти щяха да по-високи без дефицитите, отколкото са с тях.

Милтън Фридман се опитва да опровергае ефектите на изтласкване, наблюдаващи се при трупане на дефицити, като твърди, че правителствените разходи винаги, а не само когато са под формата на дефицит, изтласкват частните спестявания и инвестиции. Вярно е, че средствата, събрани от данъци, също биха могли да се насочат към частни спестявания и инвестиции. Но бюджетните дефицити имат много по-силен ефект от общите разходи, защото те очевидно повлияват единствено върху спестяванията, докато данъците понижават публичното потребление и спестяванията.

Мит № 2: Увеличаването на данъците е лек срещу бюджетните дефицити

Хората, които се тревожат за бюджетните дефицити, често предлагат едно неприемливо решение – увеличаването на данъците. Лекуването на дефицитите чрез увеличаване на данъците е като да се лекува човек, страдащ от бронхит, чрез разстрел. В случая „лекът“ е много по-тежък от заболяването.

Първо, чрез увеличаване на данъците правителството просто получава още повече средства, но в отговор на това бюрократите просто могат да увеличат още повече харчовете си. Както посочва известният Закон на Паркинсон: Разходите нарастват, за да посрещат по-високите приходи.“ Ако едно правителство е решило да реализира бюджетен дефицит в размер на 20%, то ще го направи, като просто ще увеличи разходите си пропорционално на новите приходи.

Освен това защо да смятаме, че данъците са по-добър вариант от покачваща се цена? Вярно е, че инфлацията е форма на данъчно облагане, при която правителството и първите получатели на новонапечатаните пари се облагодетелстват за сметка на следващите по веригата. Но поне при покачването на цените хората все пак могат да получат ползите от обмяната.

Виж повече по темата: Какво е инфлация

Не, единственият лек срещу бюджетните дефицити е единственият, който рядко се споменава – понижаването на правителствените разходи.

Мит № 3: Свиването на паричното предлагане увеличава (или свива) лихвените проценти; увеличаването на паричното предлагане увеличава (или свива) лихвените проценти

Пресата често тълкува увеличаването на паричното предлагане като инструмент за понижаване на лихвените проценти и увеличаване на инфлацията. То се интерпретира, понякога в една и съща статия, като повишаващо лихвените проценти. Обратното също е вярно. Понякога изглежда, че всички действия на Федералния резерв, независимо колко противоречиви, неизбежно водят до увеличаване на лихвения процент.

Вижте повече по темата: Какво е лихва

Проблемът тук е, че на лихвените проценти въздействат няколко фактора, влияещи в различни посоки. Ако Федералният резерв увеличи паричното предлагане, това води до повече банкови резерви, респективно увеличаване на банковите кредити и банковите депозити. Кредитната експанзия означава увеличаване на предлагането на кредити на пазарите, резултатът от което е понижаване на цената на кредита или на лихвения процент.

От друга страна, ако Федералният резерв ограничи предлагането на кредит и паричното предлагане, това ще доведе и до покачване на лихвата по кредита. Същото би се наблюдавало и в Европа, ако Европейската централна банка свие паричното предлагане.

Точно това се случва през първите няколко десетилетия на хронична инфлация. Паричната експанзия понижава лихвените проценти; свиването на паричната маса ги увеличава. Но след време публиката разбира, че инфлацията ще е постоянна заради увеличаването на паричното предлагане. Също ѝ става ясно, че ако някой отпусне кредит с лихва от 5%, а годишната инфлация е 7%, той губи 2%. Така длъжникът печели от инфлацията, а кредиторът – губи.

Затова кредиторите започват да поставят инфлационна премия на заемите си. В дългосрочен план всичко, което подхранва очакванията за инфлация, води и до покачване на премията; всичко, което понижава тези очаквания, респективно понижава и инфлацията. Затова в случая свиване на количеството пари в обращение от централните банки занижава очакваната инфлация и лихвените проценти.

Наблюдават се две причинно-следствени връзки с обратна посока на действие. Коя от тях доминира? Трудно е да се каже. В ранните години на инфлацията няма инфлационна премия. Днес такава вече съществува. Относителната сила и време за реакция зависи от очакванията на публиката и те трудно могат да се прогнозират с точност.

Мит № 4: Чрез графики и компютърни модели икономистите могат правилно да познаят бъдещето

Проблемът с прогнозирането на лихвените проценти илюстрира недостатъците на предвиждането като цяло. Реакциите на хората не могат да се прогнозират точно. Кой икономист би могъл да предвиди коледния сезон или дефицитът на чипове, който стартира през 2020 г.?

Правени са много формални и неформални проучвания за икономическите прогнози и те често значително се разминават с действителността. Следващият път, когато сте заслепени от икономическия жаргон, може да се запитате: щом някой прави толкова точни прогнози, то защо той си губи времето да пише бюлетини, когато би могъл да прави трилиони долари на фондовия пазар?

Мит № 5: Има обратнопропорционална зависимост между безработицата и инфлацията

Всеки път, когато някой призове правителството да загърби инфлационните си политики, икономисти и политици започват да предупреждават, че това ще доведе до висока безработица. Според тях сме в капан и можем да избираме единствено между висока инфлация или висока безработица.

Тази доктрина е разработена от кейнсианците. Те обещават, че чрез настройка на дефицитите и правителствените разходи могат да донесат постоянен просперитет и пълна заетост без инфлация. След това, когато инфлацията стана хронична и все по-висока, те смениха тона си и започнаха да предупреждават за предполагаемия избор между инфлация и заетост.

Доктрината е известна като „крива на Филипс“. Той сравнява увеличаването на работната заплата и безработицата и констатира, че те са свързани в обратнопропорционална зависимост – колкото повече се покачват заплатите, толкова повече се понижава безработицата. Това е странна теория, защото противоречи на логиката, според която колкото повече растат заплатите, толкова по-висока е безработицата. Ако всички ние утре отидем при работодателя си и поискаме двуцифрено увеличение на заплатите, мнозина от нас веднага ще се озоват без работа. Въпреки това, доктрината е приета като евангелие от кейнсианците.

Към днешна дата трябва да е ясно, че статистическото откритие противоречи на фактите и на логиката. През 50-те години инфлацията в САЩ е средно 1-2% годишно, а безработицата – между 3 и 4%. През 80-те години тя се покачва до между 8 и 11%, а инфлацията е между 5 и 13%.

Инфлацията, даже и да увеличава заетостта в краткосрочен план, тъй като изпреварва реалните заплати, с което ги понижава, води единствено до още повече безработица в дългосрочен план. В крайна сметка заплатите я догонват, а инфлацията неизбежно води до рецесия и безработица.

Мит № 6: Дефлацията – понижаването на цените – е немислимо и ще доведе до катастрофална депресия

Паметта на публиката е къса. Забравяме, че oт началото на Индустриалната революция в средата на XVIII в. до началото на Втората световна война цените се понижаваха ежегодно. Причината – растящата производителност и производство на стоки и услуги, генерирани на свободния пазар, води до спад на цените им. Но депресия не се случваше, защото разходите се понижаваха паралелно с продажбените цени. Като цяло заплатите са непроменени през този период, а цената на живота се понижава, така че реалните заплати и стандартът на живот на всеки се покачи.

Вижте повече по темата: Как производството движи икономиката и какво се случва с него при кризите

Буквално единствените периоди, през които цените растат през тези два века, са периодите на войни (войната от 1812 г., Гражданската война, Първата световна война), когато правителствата инфлират паричното предлагане толкова много, че то надвишава ползите от растежа на продуктивността.

Виждаме, че капитализмът и свободните пазари, без пречки от правителствата или инфлация от централните банки, работи. Пример за това е пазарът на компютри през последните десетилетия. В миналото компютрите са гигантски и струват милиони. Днес, като изключим епизода с дефицита на чипове, цените им се понижават постоянно. Благодарение на това те се превръщат и в масов продукт. „Дефлацията“ не води до криза в тази индустрия.

Същото е вярно и за много други отрасли.

Мит № 7: Инфлацията е временна

От почти година реториката на централните банки е, че наблюдаващата се висока инфлация е „временна“. Всъщност в началото на декември 2021 г. председателят на Федералния резерв Джеръм Пауъл за пръв път не използва определението „временна“ в реч. От другата страна на Атлантика неговите колеги от Федералния резерв все още прокарват идеята, че ежемесечните най-високи темпове на инфлация в историята ще престанат да се наблюдават през 2022 г.

С подобни изказвания се създава логическо объркване. Инфлацията няма да е временна – през последния век тя е хронично наблюдаващ се феномен заради увеличаването на паричното предлагане от централните банки. Даже и днес те да спрат програмите за количествени улеснения, обезценяването на валутите ще продължи да се наблюдава, но по-бавно.

Вижте повече по темата: Понижаването на програмата за количествени улеснения няма да спре инфлацията – ето защо

Точно това се наблюдаваше в периода след Голямата рецесия. Централните банки продължиха да печатат и даже въпреки липсата мащабни програми за инжектиране на новосъздадени средства в икономиката, доларът и еврото се обезценяваха постоянно. Само между декември 2008 и август 2021 г. зелената валута изгуби 25% от покупателната си способност.

Инфографика: Парично предлагане и покупателна способност на долара

Историята ще се повтори и след края на 2021 г., при това – по същите причини. Да се твърди, че инфлацията е временна, защото централните банки ще наливат гигантски средства за определен период от време, след който ще продължат да инжектират пари, но по-бавно, е да се каже, че горяща къща трябва да се гаси, като върху нея се изсипва по-малко бензин, отколкото преди.

Мит № 8: Понижаване на данъците помага на всички, защото не просто данъкоплатците, но и правителството ще се облагодателства

Това е т.нар. „крива на Лафер“, създадена от калифорнийския икономист Артър Лафер. Нейната идея е да позволи на политиците да затворят кръга – да понижат данъците, да поддържат разходите високи и да балансират бюджета. По този начин публиката ще се радва на по-ниски данъци и балансиран бюджет, но без да прекъсват субсидиите към тях.

С кривата на Лафер има някои проблеми. Периодът от време, необходим, за да могат ефектите на Лафер да влязат в сила, никога не се уточнява. Но по-важното е, че Лафер допуска, че всички ние искаме да максимизираме приходите на правителството. Но – и това е голямо „но“ – ако ние наистина сме в горната част на кривата на Лафер, ние ще искаме да въведем „оптимална“ данъчна ставка.

Но защо? Защо целта на всеки човек трябва да е максимизира приходите на правителството? Ако искаме икономиката да е колкото се може по-ефективна, би трябвало да се стремим към данъчна ставка, намираща се далеч под оптимума на Лафер.

Мит № 9: Вносът от държави, в които трудът е евтин, води до безработица у нас

Един от многото проблеми с тази доктрина е, че игнорира въпроса: защо заплатите в тази страна са по-ниски, а у нас са по-високи? Изначално се допуска, че възнаграждението е предварително зададено. Заплатите са високи на едни места, защото производителността на труда също е висока. От своя страна, тя е висока, защото работниците са подпомогнати от технологично напредничави капиталови стоки. В други държави те са по-ниски, защото капиталовото оборудване е оскъдно и технологично по-примитивно. Без помощта на такова, производителността на труда там е по-ниска.

Заплатите във всяка страна се определят от продуктивността на работниците там. Затова високите заплати у нас не са заплаха за просперитета на работещите тук – те са резултатът от този просперитет.

Заплатите във всяка страна са взаимосвързани от една индустрия, дейност и регион с останалите. Всички работещи се конкурират едни с останалите и ако заплатите в индустрия А са значително по-ниски, отколкото в другите отрасли, хората ще я напуснат и ще се насочат към други отрасли или региони.

Вижте повече по темата: Как да си докараме допълнителен доход ако работим на заплата или сме самонаети

В страните с високи заплати такива се наблюдават не заради ниските заплати в другите държави, а заради останалите отрасли вътре в самата страна. Ако на работещите в стоманената или текстилната индустрия им е трудно да се конкурират с колегите си в чужбина, защото последните печелят по-ниски заплати, „виновни“ са не чуждестранните компании, а компаниите в местните индустрии, които са вдигнали ценовото равнище като цяло. Накратко, компаниите у нас не използват труда ефективно.

Ако се използват мита или квоти върху вноса, за да се поддържат неефективните фирми или отрасли, това вреди негативно на всички. По този начин местното население е принудено да плаща по-високи цени, качеството и конкуренцията се понижават, а производството се изкривява. Митата и вносните квоти са еквивалентни на отрязването на железопътните линии или взривяването на самолетите, защото целта им е да направят международния транспорт изкуствено скъп.

Но те нанасят удар и върху ефективните местни индустрии, защото чрез тях неефективните отрасли използват ресурси, които иначе щяха да се насочат към по-ефективни приложения. В дългосрочен план митата и квотите, както всеки друг вид монополна привилегия, не са добре дошли даже и за фирмите, които трябва да пазят и субсидират. Причината е, че индустриите, радващи се на монопол, даден от правителството, в крайна сметка стават толкова неефективни, че губят пари така или иначе и могат да оцелеят само чрез все повече и повече помощи.

Мит № 10: Бюджетните дефицити водят до дефлация и нямат нищо общо с инфлацията

Бюджетните дефицити в САЩ не приключват с края на Втората световна война, а се превръщат в хроничен феномен от тогава досега. В България бюджетни дефицити се наблюдаваха за осем поредни години след Голямата рецесия, а Румъния не е излизала на бюджетен излишък от 1994 г. досега.

Задължително коментарът на партиите, намиращи се извън управлението, е да посочат, че дефицитите са причината за инфлацията. Партиите на власт пък твърдят обратното. Но и двата противоречащи си възгледа са икономически митове.

Бюджетният дефицит означава, че правителството харчи повече пари, отколкото е събрало като данъци. Дефицитите могат да се финансират по два начина. Ако това се случва чрез продажбата на държавни ценни книжа на населението, те не са инфлационни, защото не се създават нови пари за изплащането им, а хората и институциите използват наличностите в банковите си депозити, за да платят облигациите. В случая просто има трансфер на средства от публиката към министерството на финансите, след което парите се похарчват в полза на други членове на публиката.

Вижте повече по темата: Кредит и дълг: Наркотиците, които убиват съвременната икономика

От друга страна, ако дефицитите се финансират чрез създаване на нови депозити, се наблюдава инфлационен стимул. Чрез сложен процес Федералният резерв на САЩ позволява на банките да създават нови пари, като генерират банкови резерви, възлизащи на 10% от стойността на държавните ценни книжа. Затова, ако банките купуват облигации за 100 млрд. долара, Федералният резерв купува стари съкровищни бонове за приблизително 10 млрд. долара.

[1] В икономиката терминът за „изтласкване“ е crowd out. Той обозначава елиминиране на частните инвестиции в някои сектори, тъй като в тях инвестират различни правителствени институции. Резултатът обикновено е разходване на много повече средства, отколкото иначе биха се вложили, и постигане на относително по-негативни резултати. Класически пример за изтласкване се наблюдава в Централна и Източна Европа в сферата на образованието.