Европа е застрашена от зараза, която тръгна от Гърция и продължава да се разнася. Вече се разпространи и в други страни като Ирландия, Португалия, Испания и Италия. Застигна и Белгия. Но това не е всичко.

От самото си създаване през юни 1998 г., Европейската централна банка (ЕЦБ) се базира на грешни предпоставки и принципи. Първоначалната ключова грешка при създаването на институцията стана очевидна още през 1998 г., когато главният икономист на ЕЦБ и член на Управителния съвет на банката, Отмар Исинг, бе принуден да създаде стратегията за парична политика в рамките на няколко седмици. Тъй наречената „Комисия на Исинг“ се фокусира върху най-наболелия проблем по това време, а именно – инфлацията, и го вгражда като основна задача на банката.

Вижте повече по темата: Дигитално евро – парична революция или стъпка към бездната

Така ЕЦБ функционира, като пазител на ценовата стабилност в паричния съюз и изпълнява това свое задължение като затяга или разхлабва паричната политика в Еврозоната. За съжаление, това винаги се случва в най-неподходящия момент.

ЕЦБ – да финансира или да не финансира държавния дълг

Един от основополагащите принципи на ЕЦБ предполага, че банката не би следвало да финансира отделни държави. Този принцип е ключов за стабилността на валутата, както и за безконтролното печатане на пари за финансиране на държавните бюджети. За съжаление, по време на кризата този принцип бързо се изроди в нещо, наречено „Европейски финансов пакт за стабилност”, който бе специално създаден, за да финансира на практика банкрутирали правителства.

Вижте повече по темата: Кредит и дълг I: Наркотиците, които убиват съвременната икономика

Основополагащата идея на тази институция, поне на теория, е страните-членки да набавят паричен фонд от около € 440 милиарда. Всъщност този пакт няма пари – институцията няма нито налични средства, нито собствен капитал, а дефакто създава „федерален” дълг. Например, в случая с Гърция и Ирландия, задлъжнялостта им се изкупува от пакта за сметка на целия паричен съюз. Тоест, дългът на нестабилните членки се прехвърля, или се гарантира от по-стабилните държави членки.

Този тип спасителни мерки водят до допълнително натрупване на държавен дълг и до растяща инфлация. За съжаление тези мерки не решават проблема, а го задълбочават и вместо да налагат фискална дисциплина, те я провалят. За съжаление, негативните последици са неизбежни. Първо, европейските политици затъват все по-дълбоко в своите привидно спасителни политики. Второ, няма шанс да станем в близко бъдеще свидетели на консервативна фискална и парична политика – дълговете ще продължават да се трупат, а ЕЦБ ще продължава да финансира. Това е зле, много зле за еврото.

Дългова криза и единна валута

Ако приемем, че еврото все пак има капацитета да се изгради като стабилна валута, ще са необходими няколко стъпки. Една от тези стъпки е преструктурирането на банковата система. Големите европейски банки са затънали до гуша в дългове, разполагат със съвсем малко капитал, далеч под необходимия и са уязвими от дълговите кризи в Гърция, Ирландия и Португалия. Станахме свидетели на множество опорочени стрес-тестове (където банките не бяха подложени на стрес) и наливане на капитали.

Държавите на практика натрупаха нов дълг и използваха ресурса за подпомагане на банките, или казано съвсем прецизно, натрупаха държавен дълг с цел увеличаване капитала на банките. Доколкото това бе облекчение за банковия проблем, толкова бе и утежнение за държавния проблем; тоест, проблемът се прехвърли от банките към държавата. За съжаление това са може би единствените мерки, ако можем да ги наречем с това гръмко име, които правителствата са взели, за да подсигурят бъдещето на еврото като единна валута. Но доколко те предоставят реално решение на проблемите, пред които се е изправила Европа?

Липса на дисциплина

Най-добрата фискална политика е тази на пазарната дисциплина. Но, като първа стъпка за създаване на такава, нехайните и безотговорни кредитополучатели и кредитори трябва да понесат своята отговорност и да платят за действията си. Правителствата, затънали в дълг, трябва да бъдат принудени да ги преструктурират, независимо от последствията за техния международен кредитен рейтинг. Банките-кредитори трябва също да понесат своите последствия, както и собствениците на облигации, които са финансирали тези банки. Така достигаме и до втората важна стъпка за оцеляване на еврото – да се наложи пазарна дисциплина, за да се преустанови безотговорното кредитиране.

Увеличаване резервите на банките

Третата важна стъпка е да се рекапитализират банките. Необходимо е банките да бъдат адекватно капитализирани, за да могат да носят загуби, без да сринат цялата финансова система. В България например минималните задължителни резерви на банките са 10%. Това означава, че ако всеки десети българин си изтегли парите от сметката, то няма да останат пари за другите 90% от хората. За да могат банките да се справят с една по-сериозна финансова криза, без външна помощ, трябва да имат реално покритие на 40-70% от активите.

По тази причина, само при наличието на добре капитализирани банкови институции, Европейската централна банка би могла да откаже да закупува гръцки, ирландски и португалски държавен дълг. Само чрез добра банкова капитализация бихме могли да поставим край на порочните спасителни планове, а това означава, че е необходимo наливане на капитали. Всъщност, истинският проблем за Европа е, че тя е изправена едновременно пред дългова (бюджетна) и пред банкова криза. Но вместо реално да се оправят бюджетните или банковите проблеми, правителствата на страните членки ги замазват като се финансират от ЕЦБ за сметка на стабилността на еврото.

Еврото е политически инструмент

Въпреки изброените до този момент проблеми, все пак еврото може би има реален шанс да оцелее и да се изгради като стабилна валута. Въпреки че членовете на Еврозоната са много и разнообразни, паричният съюз може да бъде запазен, с настоящия си брой членове, в името на политическата стабилност. Овен това, еврото все пак предоставя и икономически ползи под формата на свободна търговия и свободно движение на капитали. Тоест, въпреки гореспоменатите слабости, еврото има сериозни икономически и политически предимства.

Единна валута на разединени държави

Създаването на единна европейска валута крие, както множество облаги, така и множество икономически рискове. От самото начало е ясно, че налагането на единна валутна политика върху множество разнородни икономики е доста неясно и несигурно. Комбинацията от обща валута и отделни и независими национални бюджети несъмнено води до големи фискални дефицити, какъвто е случаят с Гърция.

Това са така наречените от икономистите дисбаланси – от едната страна са прекомерните длъжници, а от другата страна са прекомерните кредитори, като минимални сътресения в дълга могат до доведат системата до срив. Резкият спад при лихвените проценти в някои страни при въвеждането на еврото доведе също така до свръхзадлъжнялост на частния и публичния сектор, чийто резултат е настоящата банкова и дългова криза в Испания, Португалия, Ирландия и други, затънали в дълг, страни.

Германия – спасителят на еврозоната

Независимо от тези рискове и проблеми, еврото ще продължи да съществува в обозримо бъдеще. Валутата може би ще оцелее с цената на големи фискални трансфери от Германия към останалите страни в Еврозоната, които са задлъжнели и страдат от хронични търговски дисбаланси. За съжаление, търговските дисбаланси са още един фундаментален икономически проблем, за който Европа ще трябва да намери някакво смислено решение. Все пак, ако трябва да сме съвсем точни, дълговият дисбаланс е финансовата страна, а търговският дисбаланс е икономическата страна на един и същ проблем – дисбаланс в продуктивността на силните икономики и на слабите икономики. Казано доста опростено, но съвсем точно, силните икономики са силни, защото са високопродуктивни, а слабите икономики са слаби, защото са нископродуктивни.

Еврото – галеник на политическия елит

Една от причините, които ни дава основания да вярване, че еврото ще оцелее, като единна валута в краткосрочен план, е чисто политическа. Политическите елити, подкрепящи валутата, смятат че Еврозоната играе много важна роля в международните отношения – роля, която отделните страни членки иначе не биха имали. Много от поддръжниците на ЕС също се надяват, че някой ден Еврозоната ще се превърне във федерална държава с още повече политическа сила. Тоест, въпреки серията от проблеми, еврото има (поне засега) широка политическа подкрепа.

Докато работливите и дисциплинирани германци протестират срещу факта, че техните данъци реално отиват в страни членки с преобладаваща по-ранна пенсионна възраст и по-кратки работни седмици, бизнесът в страната одобрява финансовата подкрепа за еврото. Това е така, защото фиксираният курс на еврото не позволява на останалите членки да обезценяват валутата си с цел по-благоприятни търговски условия за износ. Тоест, макар и германският данъкоплатец да е „против” (Еврото), германският бизнесмен е „за”. Еврото си остава творение на политическата, а не на икономическата или финансовата мисъл.

Всъщност повечето икономически мнения „за” или „против” са несъществени. Основните цели на този политически проект са повече политизация, централизация и хармонизация. Какво крие бъдещето? Всичко зависи от хората на властта в Европа. Скептиците имат добри основания да останат…скептични, а инвеститорите – да очакват обезценка на еврото. И за скептиците, и за инвеститорите, отговорът е един – злато!