Добре дошли в ерата на финансовата репресия

Развитият свят е рекордно задлъжнял. В историята има не един случай, когато богатите страни са имали сериозни проблеми с дълговете си, но в момента нивата наистина гонят рекорди – развитите страни, взети заедно, вече приближават нива на дълг, който се равнява на икономиките им, тоест около 100% от БВП. Това рязко контрастира с т. нар. нововъзникващи пазари, чийто нива на дълг са двойно по-ниски и не нарастват през последните години.

Вижте повече по темата: Кредит и дълг – наркотиците, които убиват съвременните икономики

Интересно е, че подобен разрив между развити страни и нововъзникващите пазари – богатите да имат дългови проблеми, а развиващите се страни да са стабилни – през последните над 100 години се случват само два пъти и то покрай двете световни войни. Сега светът не е в хаоса на войната, но богатите някак успяха да натрупат дългове, които не са виждани поне в последните 50 години.

Историята ни учи, че тази висока задлъжнялост по един или друг начин ще бъде смъкната до по-поносими нива. Въпросът по-скоро е как точно ще се случи това и каква социална цена ще бъде платена от гражданите на иначе богатите, но много задлъжнели страни. Подобни епизоди на дългови проблеми в историята са били разрешавани по различни начини, сред които:

• Икономически растеж – това изглежда като най-безболезнения, но за съжаление и най-малко вероятния начин, да се смъкне високото ниво на дълг. Историята и литературата показват, че висок и устойчив икономически растеж трудно се постига при високи нива на дълг. Европейската дългова криза потвърждава това – страните продължават да задлъжняват, а икономиките не бележат никакъв ръст. Допълнително предизвикателство се крие в това, че макар и дълговата криза да води до социално напрежение, европейските страни не търсят промяна и не адресират структурните си проблеми – пазарът на труда например си остава тежко регулиран и негъвкав, въпреки рекордните нива на безработица в някои страни и липсата на нови работни места.
• Фискална консолидация – било то по отношение на разходната или приходната част на бюджета. Казано по друг начин, това е свиването на дефицитите чрез икономии или покачване на данъците. Подобни мерки изглеждат неизбежни, но са изключително непопулярни сред населението – отново примерът на Европа показва до какви безредици могат да доведат т. нар. политики на икономии („austerity“). Друг е въпросът дали това, което наблюдаваме последните години в страните с дългови проблеми, може да се нарече икoномии – през 2012 г. страните в ЕС похарчиха повече, отнесено към размера на икономиките, спрямо годините в навечерието на кризата. Правителствата често прибягват и до покачване на данъци, но това пък задържа растежа на икономиката и пак е проблематично за намаляване на относителните нива на дълг – вдигането на данъци се случи и в Европа, но ефектите върху приходите бяха ограничени.
• Фалит или преструктуриране на дълговете – често срещано в историята. До преди няколко години се считаше за едва ли не невъзможно това да се случи на богатите държави в еврозоната, но опитът от последните години показва друго – вече станахме свидетели на явния или скрития фалит на няколко страни от ЕС, които бяха принудени да потърсят външна помощ, за да продължат да обслужват дълговете си. Европейският сценарий за момента изключва отпадане на страна от еврозоната, което означава, че единственото възможно при изпадане в неплатежоспособност е помощ отвън (от други страни в еврозоната) и наложена програма за реформи. Тази неизбежност или задължение всички да бъдат спасени и никой никога да не бъде изгонен, създава стимули правилата да бъдат системно нарушавани.
• Рязко покачване на инфлацията – също често срещано в историята. Това може да бъде, както хиперинфлация, така и изненадващи пикове на инфлацията в двуцифрено изражение. Така на практика се свива реалната стойност на дълговете, но ударът върху гражданите е изключително тежък. Печатането на пари и обезценяването на валутата често се прикрива зад аргументи за конкурентноспособност и насърчаване на износа, но реално това е политика за свиване на дълговете. Възможно е и настаняването на устойчива (наглед ниска) инфлация, която по-скоро спада към следващата категория.
• Финансова репресия – това са политики, които насила насочват паричен ресурс за финансиране на публичните дефицити и дългове (обикновено при по-ниски лихвени равнища), които иначе биха се озовали другаде. По своята същност това са политики, които играят ролята на своеобразен данък – насила насочват финансов ресурс към държавата, но не са толкова видими и непосредствени за обикновения човек.

Инфлация + финансова репресия = спасителен план или насилствен трансфер от спестители към длъжници?

Всички тези канали за понижаване нивата на дълга не се изключват един друг и често се случват в някаква комбинация. Например, сега политически коректната риторика в Европа е, че дълговете ще се смъкнат с фискална консолидация и растеж – данните са категорични, че това е по-скоро пожелателно мислене. Финансовата репресия обаче вече се случва и може да играе основна роля, както се е случило при смъкването на нивата на дълг в развитите държави след Втората световна война – това се нарича и ерата на финансовата репресия.

За да бъде успешна, финансовата репресия често е съпътствана с устойчиви дози инфлация – ниските лихвени проценти смъкват разходите по обслужването на дълга, докато отрицателните реални лихвени проценти изяждат от реалната стойност на дълговете, което смъква товар от длъжниците. Казано по-просто, отрицателни реални лихвени проценти се наблюдават тогава, когато лихвите са по-ниски от нивата на инфлация, което на практика води до насилствен трансфер от спестителите към длъжниците. За това не трябва инфлацията да изненада пазарните участници, нито да бъде твърде висока – 1-2 десетилетия на преобладаващо отрицателни реални лихвени проценти могат да намалят нивата на дълга отчетливо.

Философия на скритите данъци

Всъщност, фундаментът на финансовата репресия е именно да държи лихвените проценти ниски, а реалната лихва отрицателна – нещо, което вече наблюдаваме и от двете страни на Атлантика. Вече споменахме, че това е своеобразен данък или насилствен трансфер на средства към задлъжнелите. Този данък на финансовата репресия обаче не е като облагането на доходите, печалбата или потреблението.

Докато икономиите или покачването на данъците трудно се приемат от населението, този скрит данък или трансфер, който ощетява спестителите, е далеч по-приемлив за политиците – съвременните икономики толкова са пристрастени към инфлацията, че покачването на цените вече се възприема като нещо напълно нормално и дори могат да се чуят мнения, как ниската инфлация е проблем и трябва да се напомпа изкуствено за да подкрепи растежа. Всичко това е от полза за свръх задлъжнелите държави, които не могат да вкарат финансите си в ред.

Примерът на Великобритания е добра илюстрация за ролята на финансовата репресия, като инструмент на държавата за смъкване на дълговете. След Наполеоновите войни, тоест в началото на 19-ти век, публичният дълг на Великобритания достига 260% от БВП на страната. Нужни са 40 години, за се смъкне този дълг до 100% от БВП – сериозно намаление в ера на стабилни цени и висока мобилност на капитала, която стъпва върху златния стандарт. След Втората световна война Великобритания успява да намали дълга си със сходен размер, но този път за около 20 години – забележете, че в двата периода икономическият ръст на Великобритания не се различава особено. Разликата се крие именно в това, че вторият пример е в ерата на финансовата рецесия – в периода 1945 – 1980 г. във Великобритания през половината години се е наблюдавал отрицателен реален лихвен процент, тоест държавата е съумявала да смъква дълга си за сметка на спестителите – хубаво е да напомним, че през 70-те години инфлацията във Великобритания на моменти достига над 20%.

Репресивни регулации и финансова репресия

Друг ключов аспект на финансовата репресия е осигуряването на „клиенти” за изкупуване на държавен дълг – това могат да бъдат както местни банки, така например и пенсионни фондове. Вторите са идеален пример за това как държавата може да си гарантира финансов ресурс – първо се задължават работещите да се осигуряват за старини в пенсионен фонд, а в същото време този фонд се задължава да изкупува държавни ценни книжа. Пример за подобна политика са и дебатите около т. нар. „Сребърен фонд” в България – когато бюджетът беше на свръх дефицит, бързо се настаниха мненията, че трябва този пенсионен резерв да започне да изкупува държавен дълг, тоест да финансира дефицита на страната. Това така и не се случи заради силния обществен натиск и недоверието към политиците, но подобни неща по същото време се случиха в Ирландия, Португалия и Франция – където и да има „свободен” паричен ресурс, политиците се опитват да го насочат към дълговите пазари, тоест да финансира текущи дефицити.

Подобни законови примери има много, но интересни са и практиките, които са извън пределите на закона – т. нар. „морално въздействие” или държавен натиск върху определени пазарни играчи да изкупуват дълг. Финансовата сфера е изключително строго регулирана, което дава инструменти за натиск на регулиращите върху регулираните – достатъчно е да проследим събитията около фалита на „Лемън Брадърс” през септември 2008 г. (документирани детайлно), за да видим как регулаторът може да оказва натиск или просто да даде посока на дадени събития.

Капиталов контрол

Регулацията на капиталовите потоци също е присъща на финансовата репресия – извинението за подобен тип ограничения обикновено е, че по-малката мобилност на капитала носи стабилност и по-малко банкови кризи. Точно това се случи и в Кипър наскоро, където свободното движение на капитала бе бързо забравено при появата на системен проблем – капиталовият контрол стигна до там, че в един момент можеше да се тегли по едва 100 евро на ден от дебитните карти. Всичко това бе направено под предлог да се разреши банковата криза, но спестителите научиха важен урок – парите им в банките са наистина лични, но също така се разглеждат от политиците като пари на „системата”. Ако се развие най-негативният сценарий (например, банка тръгне да фалира и има системен риск), личните ти пари могат да станат заложници на политически решения.

Темата за финансовата репресия е интересна не просто от историческа или теоретична гледна точка, а именно защото напоследък има множество сигнали, че ерата на финансовата репресия на практика се завръща. Икономиките на развитите страни не бележат сериозен ръст (Европа на практика не расте), икономиите не се случват и дълговете продължават да растат, настроенията за повече регулация във финансовата сфера са силни – всичко това, плюс примерът на Кипър говорят именно, че държавите ще потърсят „лесното” решение под формата на финансова репресия за справяне с дълговете си. Тя на практика вече е и започнала – все по-голяма част от държавните дългове се купуват или държат от подобни „пленени” играчи, чието поведение бива насочвано по регулативен път или чрез споменатото „морално въздействие”.

Всичко това означава, че спестителите са изправени пред сериозно предизвикателство. Всъщност, винаги когато държавите са изправени пред сериозни дългови проблеми, спестителите имат тема за размисъл. Наред с всички други главоболия – например, страховете от инфлация или някоя банкова криза, спестителите имат основания да се притесняват и от засилване на финансовата репресия през идните години – било то толкова видимо като в Кипър с контрол върху тегленето от банкомат или не толкова видимо с насочването на ресурс към дълговите пазари и поддържането на ниски лихвени равнища.