Фауст, алхимията и книжните пари

„И твоят подпис, сложен на хартия,

бе размножен стократно със магия,

но за да потекат благата вред,

листа ний отпечатахме поред

за десет, двайсет, сто, хиляда крони!

Потокът книжен всяко зло прогони –

Градът, преди в скръб потънал цял,

В живот и веселба е закипял…”

Това е пасаж от втората част на трагедията „Фауст” на Гьоте, публикувана през 1832 г. Ковчежникът описва на невярващия Император „магията” на книжните пари. Едва ли, когато говорим за парична теория или въобще за история на парите, се сещаме точно за Гьоте, но е факт, че във „Фауст” намираме брилянтни пасажи, които са изключително образователни, а и актуални към днешния ден. Неслучайно, когато през септември 2012 г. Европейската централна банка взе решение да изкупува неограничено количество държавни облигации на вторичния пазар в опит да даде глътка въздух на правителствата в еврозоната, управителят на Бундесбанк се върна именно към Гьоте в опит да се противопостави на това решение. Така Фауст и Мефистофел бързо намериха своето място в риториката на европейската дългова криза.

Втората част на трагедията „Фауст” на практика започва в тронната зала в двореца на Императора, където самият Император, държавният съвет и придворните посрещат лукавия Мефистофел (разбирай Дявола), който се явява като новия шут – интересна роля, имайки предвид, че му предстои да подмени златото с книжни пари. Императорът и неговите приближени един през друг споделят своите грижи, като Канцлерът открито говори за настаналия смут в царството. Ковчежникът е кахърен, че съюзниците и поданиците вече не искат да плащат и постъпленията в хазната силно са се свили. Военачалникът се оплаква, че няма пари и не може да плаща на войниците, които вече искат да бягат. Маршалът обобщава трудностите пред хазната, като признава, че въпреки желанието да се пести, всички правят нови и нови разходи, което тежи неимоверно на хазната и ги прави неплатежоспособни.

Общо взето бързо става ясно, че проблемите пред Императора са изцяло финансови – всички харчат с лекота от хазната, а все по-малко искат да плащат. Маршалът описва как „знатните господа” прахосват на воля за гуляи и вече са пресушили „бъчвите безброй”. Всичко това трупа дългове на Императора, който, по думите на Маршала, не е щаден от „лихварина” – до такава степен животът е на заем, че дори храната, която имат, е заложена. Тази картина спокойно може да бъде отнесена към съвременна Европа, където правителствата продължават да харчат за всякакви благинки и да живеят назаем, въпреки постоянното говорене за съкращения и отрезвяване.

Остроумният Мефистофел обаче бързо започва с благи слова да омайва Императора, като споделя, че по света има какви ли не беди, но в това царство бедата е, че просто липсват парите. Още тук се надига недоверие към новия шут – тълпата го нарича „шарлатан”, а Канцлерът призовава Императора да стои далеч от него, тъй като е сроден с еретиците. Императорът обаче е заинтересован и възкликва към Мефистофел: „Пари са нужни тук! Пари ни дай!”. Едва ли Гьоте е предполагал, че на практика представя своя Император като някой съвременен политик, който не осъзнава, че проблемът не е в липсата на пари, а в прекомерните  харчове, но приликата е поразителна. Въпреки, че в царството проблемът е в масовото прахосничество, управляващите „забравят” за това и неизбежно се вторачват в парите – ако просто отнякъде се появят пари, то всички проблеми ще се решат.

Тук е моментът да припомним, че под пари в случая се разбира злато. Всички плащания на Императора, било то към „лихварина” или към войниците, се правели в злато или други ценни метали, тоест в нещо, което не е просто средство за размяна, а има стойност само по себе си. Проблемите на Императора идвали оттам, че в хазната постъпвало твърде малко злато и нямало как да се разплати с всички. Мефистофел обаче излага следния хитър план – тъй като Императорът има права върху земята във владенията си, то всичкото злато и скъпоценности, които са заровени там, са на практика негови. С други думи Императорът притежава огромни количества злато, просто все още не го е открил.

Тази идея меко казано разгневява тълпата. Всички осъзнават, че това е някакъв чудат трик, които може и да е от полза на Императора, но народът със сигурност ще плати прескъпо. Мефистофел обаче намира „научна” подкрепа на думите си, не от кого да е, а от Астролога, който с празни слова и брътвежи за звездите потвърждава тезата му за скрити несметни съкровища. Това по всичко личи дава резултат – тълпата, която до преди малко е наричала Мефистофел „лъжец” и „алхимист”, започва да таи надежди за скрити „златни планини”. Както често се случва и в съвременна икономическа политика, отчаяните ходове на банкрутирали държави често биват размивани за пред обикновените хора (или избиратели) със сложни „научни” празнословия.

„Каква беда – Туй лош е знак –

Фантаст и шут – До трона пак –

От древни дни – Е все така –

Мъдрец и луд – Ръка в ръка”

Действието завършва с отворен край, като Мефистофел успява да убеди Императора, че макар и никой да не знае къде са тези съкровища в момента, то те съществуват и рано, или късно ще бъдат открити. Забележете, че в прелюдията към книжните пари, дори Мефистофел няма кураж да скъса напълно със златото в риториката си – той на практика си измисля злато, което да придаде някаква „реална” стойност на хартийките с подпис на Императора. Книжните пари обаче още не биват изказани като идея, тъй като става тъмно и всички  се оттеглят за пиршество, което също има своята символика на фона на банкрутиралото царство.

На следващата утрин Императорът разказва на Фауст, Мефистофел и придворните странните си видения от предходната вечер. По време на разговора нахлува Маршалът: „Ний заплатихме всички сметки – нови, стари, не ни заплашват вече алчните лихвари”. Влита и Военачалникът: „Платена е войнишката заплата и вярна е на царя пак войската”. Всички са щастливи, а на Канцлера се пада честта да обясни как всичко това е станало възможно, като прочита обявлението:

„Да знаят всички люде по земята:

сто крони е на тоя лист цената,

с богат залог скрепен е той от царя –

с безброй блага в земята царска, стара.

И щом за плащането ред настане,

ще бъдат те веднага изкопани.”

Императорът е изумен: „Лъжа е туй, измама дръзновена! И тя не е ли още отмъстена? Кой царя тук подписал е без срам?” „Царю, спомни си – ти подписа сам!”, отговаря Ковчежникът. По време на пиршеството, хитрият план на Мефистофел е приложен на практика и Императорът е издал книжни пари, срещу които не стои реално злато, а обещание за това, че при поискване ще бъде изкопано такова. Императорът е безкрайно учуден, че подобен план е сработил: „Нима е злато туй за мойте хора?”.

Гьоте не просто ни повлича в появата на книжните пари без покритие, като някакво тъмно дело на лукавия Мефистофел, но продължава историята си в духа на „Австрийската” икономическа школа. Появата на пари от нищо, тоест хартийките с подпис на Императора, води моментално до прахосничество. Императорът започва щедро да раздава новите пари – един ги взима за „накит златен на милата”, друг – за „по-добри вина” и т.н. Всички искат да се възползват и да харчат, тоест да потребяват. Императорът, слушайки кой за какво взима парите, дори възкликва: „И никой ли за ново дело не мечтае?”.

Така приключва историята с парите във „Фауст”. Един изпаднал в неплатежоспособност Император е изкушен от дявола да въведе книжни пари, които са покрити с измислено злато и които му позволяват да бъде още по-неблагоразумен. Преди появата на Мефистофел, Императорът е имал проблем с прахосничеството. След книжните пари Императорът прахосва многократно повече, но това вече някак си, като с магия, не е проблем. Големият губещ е тълпата, която трезво съзнава, че това е измама и Мефистофел е някакъв алхимик, но впоследствие също е изкушена и иска да вярва – както Фауст възкликва „безкрайното безкрайна вяра буди”.

Поуката от трагедията на Гьоте, поне що се касае до паричната политика, е че най-голямото изкушение, което може да измисли дяволът, е този, който трябва да се разплаща (в случая Императорът, но разбирай държавата), да има пълна власт над количеството пари в обращение. Когато плащанията се правят в злато или нещо друго, което има стойност само по себе си, владетелите не могат да манипулират количеството пари – не могат просто да създадат злато от нищото. Когато обаче парите не са злато, а просто хартийки, тогава изкушението е непреодолимо. Неизбежно се случват две неща – инфлацията, както и прахосничеството на властта се превръщат в неразделна част от живота ни. Забележете, че светът, в който живеем, е на практика вече пристрастен към инфлацията, макар че технологиите се развиват и много стоки и услуги стават по-достъпни. Спадът на цените в съвременната икономическа теория е често равнозначен на криза – централните банки са готови на всичко, за да избегнат дефлацията.

Разбира се, „научната” защита на съвременните книжни пари гласи, че тези изкушения могат да се преборят с правила. За да няма голяма инфлация, слагаме правило за максимално допустима инфлация пред институцията, отговаряща за количеството пари в икономиката. За да няма прахосничество, създаваме тавани на държавните дефицити и дългове. И може би най-важното – за да се скъса връзката между този, който харчи и този, който печата, правим централните банки независими, тоест, поне формално те си следят инфлацията, а не нуждите на правителството. Дълговата криза в Европа е красноречив пример за това кое надделява – дали изкушението да печаташ пари и да харчиш, или правилата за независимост на институциите и благоразумни политики. Европейските правителства харчат и не спазват собствените си правила за дефицит и дълг, инфлацията в еврозоната също надвишава поставената цел пред ЕЦБ, при това със сериозни опасения за инфлационни процеси в бъдеще, а ЕЦБ вече изкупува неограничено дълг, макар и на вторичния пазар, на закъсалите държави. Това е сценарият на Гьоте, а нека не забравяме, че „Фауст” е трагедия.