Истинското лице на българската икономика

През последните 5 години икономиката на България привлече внимание със стабилните си държавни финанси, но също така и със сериозни проблеми пред конкурентоспособността на страната. Казано на по-разбираем език – не фалирахме заради кризата и не се наложи да идва да помага МВФ, но пък и не успяваме да растем, да създаваме работни места и въобще да ставаме по-богати. Нещо повече, вече е повече от ясно, че предизвикателствата пред растежа и заетостта съвсем не са продукт само на външни шокове, а в голяма степен се дължат и на структурни проблеми в страната ни. Това в дългосрочен план може да се окаже много по-сериозно препятствие от текущите проблеми в Европа, например.

Държавният дълг е нисък, но фискалният резерв свърши

В периода 2009-2011 г. България премина през процедура по прекомерен дефицит, като дупката в бюджета общо за трите години бе над 5 млрд. лв. Това разминаване между приходи и разходи бе почти изцяло покрито от фискалния резерв, който бе натрупан в добрите години. Някои може вече и да са забравили, но до 2011 г. например в този фискален резерв имаше над 1 млрд. лв., заделени за здраве – тези пари вече ги няма, те не отидоха за здраве, а да покрият текущите разходи на държавата. Сега фискалният резерв вече почти няма буфери и свободни средства, което означава, че всеки дефицит ще  резултира в нов дълг.

Бюджетно салдо и фискален резерв 2007 – 2011

Битува мнението, че това не би било толкова голям проблем, тъй като публичният дълг на страната е все така под 20% от БВП и би отнело време, докато достигнем някакви нестабилни нива. Това обаче е много опасна теза. Последните няколко години показаха как страни с привидно стабилни финанси и нисък дълг бързо се изправиха пред огромни проблеми. Най-очевидният пример е Румъния – страната имаше по-нисък публичен дълг от България през 2008 г. и въпреки това се наложи да идва МВФ и да реже заплати. Латвия също имаше дълг под 20% през 2008 г., което не попречи да опрат до МВФ – сега дългът им е над 40% от БВП. Такива примери в Европа има няколко – привидно стабилни страни, чийто дълг за две години се е удвоил и са срещнали сериозни трудности да финансират сами дефицитите си. Примери за това виждаме в споменатите Румъния и Латвия, но също така в Литва, Словения, Словакия, Чехия – в тези страни опряха и до покачване на данъци. Подобни процеси щяха да бъдат неизбежни и в България, ако не беше фискалният резерв.

Каква изненада крие пенсионната система?

Като става дума за дълг, задължително трябва да обърнем внимание и на т. нар. „скрит дълг” – това в общия случай е цената на поетите ангажименти в пенсионната система. На практика държавата е обещала едни пенсии, за които никъде няма заделени пари, а просто всяка година се покриват с осигурителни вноски и данъци. Демографският проблем тук е повече от очевиден, а още по-притеснително е, че вече 60% от разходите за пенсии в страната се финансират от данъци, а не от осигуровки. Този дефицит на пенсионната система ще оказва все по-голям натиск върху държавните финанси.

Предизвикателствата пред държавните финанси са налице, но все пак е факт, че страната ни бива разглеждана като сравнително стабилна, особено спрямо другите страни на Балканите и въобще в Южна Европа. „Стандарт енд Пуърс” , например, дава по-висок кредитен рейтинг на България спрямо всички наши съседи. Покрай дълговата криза в еврозоната страната ни задмина Португалия и почти се изравни с Италия по оценка на платежоспособността.

Кога ще ги стигнем европейците?

Кризата демонстрира как кредитният рейтинг на една страна често изостава от събитията, но ако погледнем назад, то връзката между конкурентоспособност и развитие, а вследствие на това и платежоспособност е повече от видима. Южните страни, които разчитаха предимно на силната европейска валута и лесния достъп до финансовите пазари, обърнаха гръб на структурните проблеми и в крайна сметка закъсаха. България в началото на новото хилядолетие бе принудена да тръгне по друг път – левът бе в борд, нямаше лесен достъп до финансовите пазари и структурните реформи бяха неизбежни. Резултатът бе, че без да задлъжняваме започнахме да понастигаме Европа по стандарт на живот, макар и все още да сме на 45% от средните европейски нива (за 2011 г. по БВП на човек от населението). За 10 години скъсихме дистанцията с Италия наполовина – разликата в „богатството” беше четирикратна през 2001 г., докато сега е „едва” два пъти. Проблемите на Италия и загубата на позиции по стандарт на живот в Европа обаче също помогнаха. Спрямо Германия, например, която запазва добри позиции, догонването е много по-трудно. Когато някой казва, че България постепенно настига средноевропейските доходи, всъщност несъзнателно говори за доходите в закъсалите държави на юг.

Поуката от всичко това е, че сигурните пари (валутен борд) и стабилните финанси (платежоспособност) са достатъчни да се откроиш от фалиращите държави, но не могат да осигурят автоматично просперитет. Проблемите пред конкурентоспособността са сериозни, а най-видното им проявление е при заетостта. От началото на кризата в България вече отминаха над 40 тримесечия, като в този период почти всички възможни макроикономически индикатори показаха някакво възстановяване, тоест достигнаха дъно и се оттласнаха от него. Единствено при заетостта това не се наблюдава и тя върви стремглаво надолу.

„4 от всеки 10 човека на възраст 20-64 години нямат работа“

В България традиционно повече се говори за безработицата, отколкото за заетостта. Безработицата между другото също расте, но в нея не са включени икономически неактивните лица и съответно не се вижда цялата картина. С други думи, ако сте в трудоспособна възраст, но сте се обезкуражил и не търсите работа, то вие не сте зает, но не се водите и безработен. Много по-адекватно, особено в тежките години, е да се гледа заетостта, тъй като тя предопределя развитието на всяко едно общество – това са хората, които генерират доходи и плащат най-много данъци и осигуровки. Раздвижването при доходите и стандарта на живот в България се усети чувствително едва през 2007-2008 г., когато над 70% от трудоспособното население (20-64 г.) или над 3,2 млн. души работиха. Този процент бе възможен до голяма степен заради балона в недвижимите имоти и съответно строителството, но дори и тези нива на заетост не достигнаха добрите примери в Европа. Сега заетостта се срива до близо 60% от трудоспособното население, което означава, че 4 от всеки 10 човека на възраст 20-64 години нямат работа, а голямата част от тях дори и не търсят такава.

Един от водещите структурни проблеми на кризата в Европа безспорно е липсата на работа за младежите. Това не само отнема от конкурентоспособността в дългосрочен план, но и предразполага към социално напрежение и залитане към всякакви популистки движения. Най-изострено това се наблюдава в Гърция и Испания, където над половината младежи са без работа. В България кризата също удари с най-голяма сила младото поколение, като младежката безработица вече надмина 30%. Тежък демографски проблем и подобни нива на младежка безработица са много неприятно съчетание.

Безработица + Инфлация = Мизерия

През последните години отново популярност придоби т. нар. „индекс на мизерията”, който просто събира безработицата и инфлацията. При всичките условности на подобно упражнение, в момента страната ни е във възможно най-неблагоприятната посока на индекса – безработицата расте, а инфлацията също набира скорост. Сборът на двата показателя в България през последните над 20 години никога не е падал под 10%. Повечето работни места през 2007-2008 г. (5-6% безработица) станаха възможни с рекорден приток на капитали, съответно повече пари в икономиката, което неизбежно покачи доходите и цените. Сега възстановяването, подхранвано от постоянно печатане на пари от централните банки, няма как да не вдигне инфлацията – в еврозоната тя вече е устойчиво над мандата на ЕЦБ за 2% – така че решението за страната ни се крие в работните места. В противен случай, „мизерията” е гарантирана.

Колкото до инфлацията, често се говори повече за ръст на цената на петрола или на храните, което едва ли не оставя настрана количеството на парите и отдава инфлацията изцяло на други фактори – търговски спогодби и търговия, развитие на технологии, климат и реколта, конфликти и т.н. Всичко това, разбира се, има отношение към цените, но фундаментът си остават парите. Това се вижда и от статистиката за парите в обръщение в страната през последните пет  години. Изменението на годишна база достига 20% през 2008 г. и отрицателни нива през повечето месеци на 2009-2010 г. В края на 2010 г. парите в обръщение отново започват да нарастват, като темпът на нарастване вече достига почти 10% в средата на 2012 г. Това означава, че инфлацията вече стабилно пълзи нагоре и далеч не се изчерпва само с цените на петрола и храните например.

На фона на инфлационния натиск и липсата на нови работни места в страната, остават и притесненията за развитията в Европа и по-специално в съседна Гърция. Противно на общото възприятие, опасностите за България не се крият толкова в южната съседка, колкото по принцип в стабилността на еврозоната. Гърция вече е на ръба няколко години, а ефектите върху нас не бяха толкова катастрофални – нито спря търговията, нито туризмът и пътуванията се сринаха, нито наблюдавахме някакво голямо изтегляне на гръцки инвестиции. Напротив, имаше и положителни процеси – износът към южната ни съседка продължи да расте дори и в най-трудните години за Гърция (с изключение на 2009 г.), някои чуждестранни туристи предпочетоха България пред Гърция през лятото, а в страната започнаха да се регистрират и множество гръцки компании. Това съвсем не означава, че печелим от неуредиците в Гърция, но по всички личи, че ефектите не са системно важни за развитието на страната.

Потенциалните ефекти обаче са различни, когато говорим за Европа. Валута, банки, инвестиции, търговия – всичко това е тясно обвързано с бъдещето на еврозоната. Ако еврото се разклати или еврозоната отново навлезе в тежка рецесия, то ние няма как да не бъдем засегнати. Износът към Европа беше двигател на след кризисното възстановяване на родната икономика, но без приток на чужди капитали трудно бихме прескочили 1-2% растеж на година. Опитът показва, че нови работни места и ръст на заетостта в страната се наблюдава при устойчив ръст на икономиката над 2%, което се очаква чак през 2014-2015 г. Ако приемем, че „догонващото” развитие е възможно при 75% заетост, което е близо 3,5 млн. заети, то през следващите няколко години трудно ще го постигнем.