Петър: Нека започнем така: Какво е това фискална илюзия?

Красен: Фискална илюзия е нарочно създаване на грешно впечатление за определени обществени начинания, за да се получи обществена подкрепа от правителството. Най-типичният пример в българската история от близките години беше актуализацията на бюджета от 2013 година, когато за около един месец премиерът и министърът на финансите измислиха 29 аргумента за актуализация на бюджета, но нито един от тях не се оказа верен. Идеята беше да се купи доверие от обществото с това, че правителството „помага“ на хората, като се започне от инвалидите например и се стигне до общините.

Исторически може би най-трайната фискална илюзия е вярата, че облагането на фирми, корпорации решава някакви обществени проблеми без тежести за хората. Всъщност не е така, защото корпоративният данък или данъкът печалба, както е по-популярен, или се калкулира в цената на стоките и услугите, които фирмите предлагат, или по някакъв начин се намаляват доходите на хората, които работят във фирмите.

П: Тоест данъците се плащат от хората?

К: Данъците винаги се плащат от хората, но онова, което остава в общественото мнение е една утайка … и тази утайка е, че фирмите са лоши, те забогатяват на гърба на хората и трябва да бъдат облагани, но всъщност нищо добро не се получава – намалява се ефективността на работата на предприемачите, съответно в крайна сметка намалява и благосъстоянието на хората. И се увеличава безработицата. Причина за нея е обстоятелството, че фирмите остават без работа. Това се случва по два начина – естествен и изкуствен. Когато фирмите не могат да печелят, защото не са конкурентни, те освобождават работници по естествени пазарни причини. Когато това е вследствие на данъците – процесът на формиране на безработица е изкуствен.

П: Цялата идея за съвременната социална държава не е ли всъщност една фискална илюзия?

К: Тя първоначално е замислена като такава. Когато е въведена през 70-те години на 19-ти век в Германия, идеята е, че работниците получават осигурени старини и някои други „придобивки“ от държавата, т.е. финансирани от данъкоплатците; но схемата е измислена така, че облагите стават достъпни след 60-годишна възраст, докато средната продължителност на живота е 47 години. Самата идея за социална държава е мотивирана от замисъла да се създаде на поданиците чувство за принадлежност към нацията, като по този начин се неутрализират политическите начинания, основани на индивидуалната и икономическата свобода. Затова и реформите на Бисмарк са подкрепени и от губещите престиж феодални касти, и от германските социалисти. Възгледите на национал-социалистите са само логически завършек на този замисъл.

Но да, общата, съзнателната илюзия е мнозина да вярват, че със средствата на данъкоплатците могат да се решават частни проблеми, независимо какви точно са обещаните облаги.

П: Нека се пренесем в съвременна България. Ти си участвал в приемането на родната Конституция и дори си я подписал с особено мнение точно по тези теми. Какви са спорните моменти тук? Какви права и задължения получаваме, бъдейки някакви субекти на социалната държава?

К: Призванието на всяка конституция е да защитава хората от държавата дотолкова, доколкото държавата притежава всички средства за легитимно насилие, а пък индивидът или групите индивиди, включително т.нар. организирани престъпници, по принцип са по-слаби, отколкото държавата. Онова, което се случи с нашата Конституция е, че тази функция, да защитава хората, беше замъглена от така наречените права, които всъщност са задължения. Едни от случаите на тези права са примерно пенсионното и здравното осигуряване, както и образованието. На практика се създаде една фигура в Конституцията, която не може да бъде приложена, т.е. тогава, когато имаш право, ти имаш и свободата да не ползваш това право.

П: В България обаче такъв избор няма. Помня, че преди няколко години написа и едно писмо в опит да се откажеш от социалната държава, нали така?

К: Да. Беше озаглавено „Отказвам се от пенсия, освободете ме от вноски“ и стана изключително популярно. Написах, че след като е право, аз съм съгласен да не получавам или ползвам нищо от онова, което съм внесъл в бюджета на ДОО и здравеопазването за период от почти 40 години. Отговорът беше, че това не е право, това е задължение. Тоест социалната държава е задължение. Онова, което се случва в социалната държава, е измислянето на все повече и повече поводи правителството да обещава, че ще даде някому нещо, за да спечели примерно избори или някаква друга подкрепа. В крайна сметка следствието от всичко това и, разбира се, от разширяването на избирателното право, което е всеобщо почти навсякъде в съвременния либерално-демократичен свят е, че обемът права непрекъснато нараства и вследствие на обещанията, че някой ще финансира тези права, но като краен резултат имаме неимоверно нарастване на правителствените разходи, дългове, следват дълговите кризи и инфлацията.

П: Можем ли да кажем, че всъщност демокрацията се изражда в нещо като взаимно крадене?

К: Това, което прави съвременната демокрация, от време на време, разбира се, има някакви корекции, свързани най-често с кризи, е да доказва непрекъснато определението на Фредерик Бастиа, че държавата е измислена от човека фикция, чрез която всеки се опитва да живее за сметка на другия. И тук отново се връщаме към фискалната илюзия. Ако се върнем към българската Конституция, в нея имаше две фундаментални илюзии, които не приех: изключителните права на държавата (двадесет и едно – от крайбрежната ивица до ядрената енергетика) и забраната чуждестранни физически лица да притежават земеделска земя у нас.

П: Ти също беше казал, че тези фискални илюзии всъщност са в основата и създават фалшивата икономика.

К: Фалшивата икономика, за разлика от фискалните илюзии, е свързана предимно с така наречените субсидии. Фалшива икономика е вярата, че печелиш, но всъщност губиш. Това, което е христоматиен пример от последните години, е субсидирането на електроенергия от възобновяеми източници. Някой решава, в дадения случай ЕС, че има някакъв проблем – например, глобалното затопляне, причинено уж от човека. И вярва, че този проблем може да се реши с централно планирана политика. В резултат на тази вяра се създава и фискален инструмент – субсидиите за бързи инвестиции в производство на електричество от слънце, вятър и биомаса, и т.н. Мнозина се затичват в тази посока, банките финансират, защото вярват, че законово създадените субсидии ще се плащат, договорите ще се изпълняват. Държавните органи не могат или не искат да спрат наплива от заявки, защото например не е удобно да отнемеш привилегията за такива договори точно преди избори. Така след три години се оказва, че всъщност онова, в което всички са смятали, че печелят, в края на краищата се превръща в загуба – най-вече за данъкоплатците. Но прекратяването на договорите води най-често до още по-големи загуби. Фалшивата икономика е създаване на илюзия, че се печели и съответното опортюнистично очакване на всички, които участват. Фалшива икономика в този смисъл е и прехвърлянето на средства от примерно ЕС към отделните страни.

П: Можем ли да кажем, че такава е гръцката икономика, тъй като там хората вярват, че те имат правилен модел и печелят.

К: Гръцката криза е по-сложна, както и всяка една дългова криза.

Онова, което ние имаме в рамките на ЕС е, че обещанията за субсидия не може да бъдат неглежирани и избегнати: ако решиш да постъпиш така, някой друг ще постъпи иначе и по-рано ще застане на опашка и ще получи първи по-евтините пари. Самата опашка започва да се саморегулира и в резултат хората се опитват да мотивират правителството да прередят останалите. Това води не само до правителствената корупция, както и до изместването на инвестиционни намерения от ползотворна и печеливша употреба към такива употреби на иначе ограничените ресурси, включително паричните ресурси, към области, където някой е обещал някаква печалба и има силата да изпълни това обещание. В икономиката те много добре се описват от т.нар. ефект на изтласкването. Често този тип икономика се нарича „икономка на прехвърлянията“, не на създаването на нови стойности.

П: Можем ли да говорим и в контекста на това, което се случва в Гърция, и за монетарна илюзия?

К: Монетарната илюзия е оценката на нещата според паричните цени в номинален израз, независимо от това какви са реалните цени, стойности или разменните курсове. Тоест, ако трябва да се даде друго определение, то паричната илюзия е възприемане на света през парите, без да се отчита инфлация. В Гърция този ефект е свързан с влизането в еврото, което поевтинява достъпа на правителството до кредити, но самото желание на правителството да финансира фискални илюзии със заеми, по-скоро е свързано с други феномени, т.е. с развитието на социалната държава и донякъде традициите на функционирането на държавата в Гърция.

П: Има го може би и като културен момент. Свързано ли е с понятието фолклорна икономика?

К: По-принцип фолклорната икономика е вяра в игра с нулев резултат, тоест икономиката се разбира като човешки отношения, където винаги един губи, а друг печели, тоест ресурсите са крайна сума и единственото нещо, водещо икономиката, е кражбата или вземането от един и даването на друг. За Гърция самата идея за финансирането на дълговете чрез субсидии е нещо подобно, тоест предполага се, че онова, което гръцкото правителство не може да събере с данъци и само да финансира, ще бъде взето от данъкоплатците на другите страни. В този смисъл, да, това е фолклорна икономика – гръцките правителства и граждани смятат, че печелят от трансферите, но в крайна сметка губят доходи и жизнен стандарт.

П: А ако приемем, че имаме общество, което е силно повлияно от фолклорната икономика и вярва на най-различни икономически митове, както е и повлияно от фискалните илюзии и има такива. До каква степен това автоматично ни води към превъзходство на лошите пари? Това не води ли до разрушаването на една валута?

К: Добрите и лошите пари са друго измерение на икономиката, ако може така да се каже, като те са свързани с ролята на държавата като учредител, емитент на парите. Тук закономерността е ясна и се нарича закон на Грешам и тя е, че лошите пари, тоест необезпечените пари изместват добрите пари. В икономиката може да се каже,че лошата икономика измества добрата икономика, тоест фалшивата и фолклорната икономика изместват добрата икономика.

В България имаме подобно развитие… Кризата от 1996 г. доведе до това, че в крайна сметка правителството съкрати разходите, въведе ред в паричната политика, всъщност премахна паричната политика с въвеждането на валутния съвет и след това имаше години на относително рационална стопанска и фискална политика, намаляване на данъците, равно третиране на всички инвеститори, български и чуждестранни, ръст на икономиката от около 5-6 % за относително дълъг период от време, ръст на спестяванията – от 6% от БВП през 1997 година, до почти 60 % днес. Онова обаче, което се случи след това, е точен израз на изместването на добрата икономика от лошата икономика частично, с участието на фолклорни вярвания. След 2007 година имаме смяна на мисленето, както на избирателите, така и на избраниците от народа. Правителството и хората започнаха отново да вярват, че наистина може да се живее за сметка на другите чрез държавата. Първият такъв голям акт беше използването на фискалния резерв за финансиране на политически начинания през насърчителна банка, това е ноември-декември 2008 година, което между другото показа, че колкото повече държавата харчи, толкова повече спада икономиката. Един колега, Георги Ганев, даже има специално изследване по този въпрос и той доказва, че в периодите на криза в България тогава, когато правителството харчи, всъщност нещата повече се влошават.

П: А това, което се случи в банковата ни система миналата година, не е ли най-големият пример за изражение на лошата икономика?

К: Може би да, но ние имаме много интересно съчетание на обстоятелства. През последните години имаме практически отказ от приватизация на т.нар. системни предприятия – това са например военните заводи и най-вече предприятията в областта на енергетиката. Този сегмент в икономиката, който съществува при много странни законови правила, се превръща в изкушение за политиците, независимо кои са те – леви или десни. Когато този ресурс, примерно е 25 % от икономиката, подлежи на политическо въздействие, много е близко до ума, че този ресурс трябва да бъде вкаран в една финансова институция, от която всички, които взимат съответните решения да печелят, най-вече онзи, който е предложил тази схема. Тази политическа вяра и нейният механизъм не може да функционира безкрайно, поради същите причини, поради които не може да имаме безкрайно фалшива икономика. Разрастването на КТБ стига до предел, от който нататък не може да поддържа разширяването и финансирането на инвестиционния договор с увеличаване броя на участниците в него, тоест няма повече държавни предприятия, които да използвате, няма повече граждани, които да повярват и да си дадат парите на тази банка, няма държавни проекти, които да могат да влеят ресурс в нея, така „банката” стига до невъзможност да изпълнява първоначалния си „инвестиционен“ замисъл.

П: С какво е различна тази криза от това, което се случва в Европа?

К: Колкото икономисти питате, толкова различни определения на криза, ще получите. Има кризи, които са свързани с нормално развитие на технологиите, изменение на цените, смяна на предпочитанията на големи групи потребители. Има кризи, които са свързани с дългове и има кризи, свързани по-принцип с фалшиви идеи за икономиката. Българската криза от 95-97 година например е свързана с идеята, че е възможно да има регулиран преход към пазарна икономика.

Това, което имаме в света от 2007-2008 г. е друг тип криза, това е типична криза, при която потребителите на определен ресурс или определена стока, каквито са инвестиционните кредити, изведнъж осъзнават, че онова, което им се предлага, на английски се нарича „shit” и хората не искат да държат в портфейлите си тези неща, които миришат лошо и съответно престават да купуват. Съответно онова, което се случва е, че всички, които са инвестирали и правителствата, които се опитват да спасят емитентите на подобни лоши активи, създават глобална ситуация, при която всички губят, тоест намалява ръстът на икономиката в немалка част от света, разбирай Европа и Северна Америка.

П: Защо тогава, когато политиците се опитват да управляват такъв тип дългови и финансови кризи, парите като че ли изчезват – било то кешът или достъпът до депозитите?

К: Недостигът на пари в наличност в единия случай е свързан с паричната политика на централната банка, като обезценяването на парите води до това, че хората започват да прибягват до други пари. Тоест кешът сам по себе си не изчезва, а се замества с нещо друго.

Докато глобалната финансова криза е свързана с друг тип недостиг на ликвидност. Ликвидност е бърза замяна на определени дългови инструменти срещу пари в наличност, в кеш. Онова, което се случи е, че кредитите на банките престанаха да бъдат ликвидни. В някои страни това доведе и до т. нар. „bank runs” или „нападение на депозитите”, тоест изтегляне на депозитите.

П: Може ли да се каже, че хората поумняват или изоставят фолклорните вярвания точно в момента на развитие на кризата? Тоест те се опитват да избягат от системата, да си вземат парите, да ги обърнат в нещо друго – да си купят злато, да си купят някакви активи, тоест бягат от тази фолклорна или фалшива икономика.

К: Точно така, те бягат, за да спасят себе си, но продължават да вярват, че когато гласуват, могат да бъдат по-хитри от другите и да живеят на тяхна сметка. Това е проблем, създаден от съвременната политика или философия на държавно устройство. Единственият относително сигурен начин за справяне с него са кризите. Разумното обяснение на икономическите процеси помага, но не много.

П : Какво можем да очакваме като развитие на кризата в Европа на фона на това, което каза за социалната държава, донякъде за фалшивата икономика, пък и за културните нагласи на хората. Ти виждаш ли някаква възможност за едно т.нар. контролирано излизане от дълговата криза?

К: В близките години до 2020 г. в ЕС нищо няма да се случи; дотогава ще е несменяема философията на управление на финансите и на данъчните постъпления на ЕС. Имаме сгрешена философия на регулиране на банките. Увеличават се данъците върху финансовите сделки и се разширява намесата в банковата тайна, като според мен това ще доведе до бягство от финансовите отношения в други области. Дали тези области ще бъдат интернет или валути, като биткойн, но така или иначе със схемата на биткойн много ясно се вижда, че вече има такова технологично бягство от класическото банкиране, класическите финанси, класическата емисионна политика. Рано или късно ще имаме или дълбока криза, или заместване на сегашните парични традиции в паричната политика с някакъв стандарт, бил той златен, или по някакъв начин свързан с други подобни стоки, или кошница от стоки.

Петър Ганев, ИПИ