От нищо нещо или механиката на съвременното банкиране

Из закона за банките на Република България:

Чл.99

(2) Който разпространява невярна информация или обстоятелства за банка, с което се уронват доброто име на банката и доверието към нея, се наказва с глоба до 5 хил. лв., ако деянието не съставлява престъпление.

(3) Ако нарушението по ал. 2 е извършено чрез средство за масово осведомяване, глобата е в размер от 5 хил. до 20 хил. лева.

(4) В случаите на ал. 1 на юридическото лице се налага имуществена санкция в размер от 20 хил. до 100 хил. лева, а по ал. 3 – от 50 хил. до 200 хиляди лева.

Дори без да изпадаме в юридически и философски спорове доколко човек притежава „добро  име“ (т.е. съвкупността от мнението на другите за него) и доколко може да го защити по правен път, възниква въпросът защо е нужно банките да са предпазени с тези допълнителни текстове със санкции, многократно надхвърлящи „обикновената“ клевета. Ако една невярна или хиперболизирана теза е достатъчна, за да заплаши нормалната дейност на един бизнес, може би е нужно да се замислим над това на какви основи е стъпил бизнесът.

„Eдна криза на доверието към банката не предизвиква фалита на институцията, просто разкрива вродената й несъстоятелност“

А основите на съвременното банкиране са всичко друго, но не и стабилни. Ако всички клиенти пожелаят едновременно да изтеглят парите си по условията посочени в договора, всяка банка ще изпадне в неплатежоспособност. Т.е. една криза на доверието към банката не предизвиква фалита на институцията, просто разкрива вродената й несъстоятелност. Така че драконовските мерки срещу разпространението на слухове са оправдани от тази гледна точка, че предизвикването на съмнения в платежоспособността на банката има силата на самоизпълняващо се пророчество. Това състояние не е вродено в банковата институция по дефиниция, а възниква поради смесването на два типа несъвместими една с друга банкови услуги – разплащателни сметки и спестовни влогове. При първата поверяваме парите си на банката единствено от съображения за сигурност и удобство, т.е. можем да ги изискаме по всяко време и банката е задължена да ги изплати без неустойки и забавяне. Тези обстоятелства обуславят същността на банковите депозити като перфектни монетарни заместители, защото на практика изпълняват същите функции и клиентът ги разглежда като еквивалент на пари в брой.

Във всеки момент изискуемите задължения на банковата система са покрити само частично  

Спестовният влог от другата страна предполага отказ от разполагаемостта със съответната сума за договорения срок. Банката може да си позволи да плати лихва върху този влог, защото предоставя междувременно средствата на друг клиент под формата на кредит за същия или малко по-кратък срок. Независимо колко на брой такива транзакции се проведат, количеството платежни средства не се увеличава – просто собствеността се трансферира от едно лице върху друго за определено време. Това, разбира се, е крайно опростен пример, но служи като илюстрация на фундаменталната разлика между двата вида банкови продукти. Смесването им води до ситуация, в която ежесекундно изискуемите задължения на банката са покрити само частично, защото по-големият дял вече е употебен за кредитиране и съответно не е на пряко разположение. Оттам произлиза и наименованието на практиката – банкиране с частичен резерв или частично банкиране.

Когато внасяме пари в разплащателна смекта не очакваме да получим точно същите физически единици пари обратно (идентифицируеми по сериен номер например). Такава услуга, разбира се, съществува, но личните сейфове се предлагат на доста по-висока цена и не предлагат толкова свободен достъп до средствата в тях. Ако разплащателните сметки трябваше да отговарят на такова изискване, то икономиите от мащаба и съответно ефективността на финансовите институции при охраната и управлението на парите биха били силно намалени. Така, предавайки една определена сума за съхранение в банката, ние сключваме договор за така наречения „нерегулярен“ депозит, който обуславя връщането на еднакво количество и качество от хомогенна стока, но не и физически същите единици. Тези договорни отношения имат приложение например в складирането на жито, петрол или подобни хомогенни стоки, но монетарният депозит представлява по-специален случай, защото парите (особено в днешния чисто хартиен вариант) са единствено средство за размяна и не служат за евентуална консумация. Т.е. в идеалния (за една банка монополист) случай, парите дори не е нужно да изтичат от системата, а разплащанията между клиентите на банката може да се извършват с чисто счетоводни операции, прехвърлящи суми от една сметка на друга.

Как банковата система умножава парите в обращение        

Смесвайки двата вида услуги – срочни и безсрочни депозити, банката навлиза в юридически сива зона, като легитимността на тази практика е предмет на спор  поне от древна Гърция насам. Всички икономисти – от кейнсианци до австрийци обаче са съгласни, че размивайки границите между двата вида услуги, системата на частично банкиране предизвиква увеличение на паричната маса от нищото. И това се случва без значение дали паричната система е чист златен стандарт, непокрита хартиена валута или някаква смесица между тях – частните банки могат да предизвикат увеличение на парите в обращение чрез кредитна експанзия, базираща се върху разплащателни сметки Банките в България, например, са задължени да поддържат минимални резерви от 10% от депозитната база. Същата включва „привлечените средства на банките в левове и чуждестранна валута“, с някои изключения. Т.е. наредбата на БНБ не диференцира между разплащателни сметки и спестовни влогове и разрешава 90% от всички налични средства да се използват за кредитиране. Т.е. ако си отворим разплащателна сметка и внесем в нея 100 лв., банката може да даде кредит за 90лв на някой друг, без ние да сме се отказали от разполагаемостта над стоте лева. Така в системата се появяват нови 90 лв, които разбира се не са физически банкноти и монети, но изпълняват същата функция и поради това трябва да се числят към общата сума пари в обращение. Но процесът не спира до там – кредитополучателят изхарчва 90-те лева за продукт или услуга, така че парите се озовават на сметката на някого другиго. Неговата банка трябва да запази 9лв., като резерв на 90-те, но остават 81, които могат да се използват за даване на кредит и така нататък. Т.е. теоретично банковата система може да превърне банкнота от 100лв. в общо 1000лв., с 900лв. парични заместители, натрупани като обърната пирамида върху първоначалния депозит.

В реалността не се достига чак до такова разширение на количеството пари, защото хората все пак държат известно количество средства в брой, а и самите банки обикновено не раздават всички „излишни“ резерви като кредити. Така например в България към юни 2013 на 8,27 млрд. физически съществуващи парични единици (банкноти и монети) съответстват около 27,63 млрд. лева кратосрочни депозити на домакинства, нефинансови предприятия и НТООД. Още повече, че ако приемем фиксирано или бавно покачващо се количество банкноти и монети, инфлационният процес на кредитна експанзия сравнително бързо достига една граница, при която дори неголямо изтегляне може да доведе до неплатежоспособност на банката. При изтегляне на 100 лв. в брой, например, банката трябва да съкрати висящите си вземания с десетократна сума, за да запази съотношението депозити към резерви. Освен това преводи към други банки също имат ефекта на теглене пари в брой при клиринга на взаимните задължения. Както виждаме, в отсъствие на кредитор от последна инстанция, практиката на частично банкиране бързо демонстрира нестабилността си.

Държавните протекции за банковия сектор      

Несъстоятелността на смесването на двата типа банкиране е доказана безброй пъти в историята чрез банкови фалити. В една, относително свободна от държавна намеса банкова система, подобна практика не може да трае особено дълго. Преди обаче да се стигне до неизбежния крах, практиката носи толкова голяма печалба, че не само не е преследвана от държавното правораздаване, а в огромната част от историята, държавата активно подкрепя частичното банкиране чрез законови привилегии. Банките са предпазени не само от съдебни процеси за присвояване, но и от по-малкото наказание – фалит и разпродажба на активи, с които да се покрият част от задълженията. Централните банки играят ролята на кредитори от последна инстанция, които изкупуват от банките „токсичните“ им активи (т.е. лоши кредити и очевидно надценени ценни книжа) и ги кредитират на лихви близки до нулата. Държавни фондове гарантират депозитите до определена граница, като по този начин създават впечатлението на безрисковост на влоговете, без значение как банките управляват поверените им пари. От своя страна частните банки не остават длъжни и изкупуват с готовност държавен дълг, като така оформят симбиоза, която обаче ощетява останалото общество чрез скрития инфлационен данък и вливането на повече пари в неефективния публичен сектор.

Фактът, че на средствата по разплащателните сметки се начисляват лихви, макар и минимални, е един от основните доводи на поддръжниците на тезата за легитимност на практиката. Поддръжката и управлението на разплащателните сметки всъщност е услуга, за която банката би трябвало да изисква такси, а не да плаща на клиентите си. Приемайки това плащане, клиентите на практика негласно се съгласяват с условието, че по-голямата част от парите им се използват за кредитиране. Този аргумент обаче пропуска същността на въпроса – дори да приемем, че клиентите са съгласни с тези условия, това не е достатъчно за възникването на легитимен договор. Две страни могат да се съгласят на покупко-продажба на кръгъл квадрат, например, но това не означава, че подобно споразумение е валидно. В подобен смисъл употребата на средства от краткосрочни задължения, като разплащателни сметки на клиенти за отпускане на кредити, създава правен абсурд. Давайки заем от такива средства, банката на практика дава претенция за собственост на повече от един човек върху един физически предмет едновременно.

Как се маскира вродената нестабилност      

Това нарушение на класическите юридически принципи е причината за вродената нестабилност на системата на частичното банкиране. За разлика от годините, когато паричната система се е основавала на злато и/или сребро, днес централните банки имат властта да напечатат достатъчно хартийки, за да „напълнят“ резервите на търговските банки. По този начин при една паника всеки ще си получи парите, поне в номинално изражение. Едно масово увеличение на банкнотите, при запазване легалността на частичното банкиране, обаче ще доведе до хиперинфлация, защото системата ще създаде многократно повече парични еквиваленти въз основа на новите пари.

Няма съмнение, че централните банки взимат много на сериозно функцията си на кредитор от последна инстация, спасяваща търговските банки от последиците на финансовите кризи. Както видяхме през 2008г. единствено Lehman Brothers беше оставена да фалира (може би като назидание за останалите), а множество банки, застрахователни дружества, полудържавни ипотечни институти, дори автомобилни производители бяха спасени. Това спасяване, разбира се, има своята цена – Федералният резерв създаде трилиони от нищото, което няма как да не се изрази в прогресивна ерозия на покупателната способност на долара и другите важни валути. Като се има предвид, че няма изглед преференциалното третиране на банките да престане, към момента опасността не е дали ще можем да си получим спестяванията от банките, а по-скоро какво ще можем да си купим с тях.