Еврозоната – положителният разказ за реформите

В последно време в говоренето в международната икономическа общност, а оттам и в медиите, започна все по-упорито да се налага една определено едностранна и категорична риторика, основана на три основни образа. Първият е на провал на еврозоната, вторият е на провал на политиката на комбинация от фискална консолидация и на реформи в проблемни сектори и пазари, а  третият е Гърция, като ярък пример за първите два образа. Разказът, че еврозоната е неуспешен експеримент, че фискалната консолидация и реформите са сляпа улица и вредно залитане по идеологически щампи, и че Гърция е доказателството за първите две неща, вече започва да втръсва от повтаряне.

Този разказ не е верен.

Въпреки че и в трите негови компонента има малка доза истина, той се разминава драматично с реалностите. Всъщност самият този разказ може много лесно да бъде разкрит като идеологическа щампа, но това не е целта на настоящото изложение. Целта е картината на еврозоната, фискалната консолидация и реформите и Гърция да бъде разказана и показана по различен начин, който е далеч по-малко осъдителен и песимистичен. И има поне същата вероятност да е верен, колкото и противоположната и все по-налагаща се щампа.

В тази алтернативна картина еврозоната далеч не е само низ от провали. Гледната точка тук е откъм една от основните силни, желателни страни на паричния съюз, а именно създаването на условия за постигане на дългосрочна икономическа ефективност на съставляващите го национални икономики. Основен изричен мотив в това отношение при създаването на еврозоната беше съпътстващото общите пари увеличаване на стоковите и капиталовите потоци между страните, по-ефективното насочване на ресурсите и по-големия натиск надолу върху цените и нагоре към технологично развитие поради увеличената конкуренция в общото икономическо пространство. И тези неща се случват в еврозоната, макар и може би не в размерите на най-оптимистичните очаквания от края на миналия век.

Съществува обаче и една изключително сериозна положителна черта на еврозоната, която или е изцяло непредвидена през 1990-те години, или е нарочно премълчавана. От гледна точка на отделните национални икономики, еврозоната е истински външен, неподлежащ на политически контрол и подчинение на национални интереси, паричен режим. В това отношение (стриктно от гледната точка на отделното национално стопанство), тя не е твърде различна, примерно, от златния стандарт или валутния борд. Контролът върху паричната база е достоверно и изцяло извън ръцете на националните политици или централни банкери. Монетизация на публични дългове може да става само в някаква степен. Неблагоприятните- фискален и платежен- баланси, особено спрямо другите страни-членки, могат да бъдат коригирани само с реални промени в реалния сектор, а не да бъдат замазвани с акомодираща национална парична политика. Сложен е фактически край на повече от век процес на национализация на парите – нещо, от което Хайек би бил особено доволен.

Именно силно ограничената способност на отделни национални бюджети да си осигуряват монетизация на дефицитите чрез натиск върху Националната централна банка е и една от основните причини еврозоната сравнително бързо да свие общия бюджетен дефицит в еврозоната. Тази динамика е показана на графика 1.

Зад видимото на графика 1 свиване на бюджетните дефицити в еврозоната, като цяло със сигурност стои силното присъствие на Европейската централна банка. За всичките години на кризата, ЕЦБ беше и остава сред най-ярките и публични изразители на разбирането, че бюджетните дефицити и дългове трябва да бъдат овладени и че извършването на сериозни структурни реформи е единствената правилна политика. Бързината на овладяването на бюджетния дефицит в еврозоната е особено видима при сравнение с фискалното поведение на страни с „национално-отговорни“ централни банки, като Великобритания или Полша.

Накратко, от гледна точка на отделните страни, членството в еврозоната елиминира възможността отделна държава да обезболява своята загуба на конкурентоспособност, раздуването на тежащ като воденичен камък сектор на „благосъстоянието” и поддържането на илюзията за висок стандарт на живот чрез периодични инжекции на „национална” ликвидност от „национално-отговорна” централна банка. Членството в еврозоната може и да усили „пиянството“ в годините на бум, но и прави извършването на реформи и поддържането на курс към разумни фискални баланси в посткризисните години неизбежно, при това в много по-кратки срокове, отколкото „националната” парична политика.

При това тя постига тази неизбежност именно чрез предизвикването на остри кризи в тези страни, които си позволяват фискална разюзданост и социална безотговорност, и загуба на конкурентоспособност. Може да прозвучи парадоксално, но от тази гледна точка кризи, като тази в Гърция, а и не само там, са не свидетелство за провал на еврозоната, а тъкмо обратното – тотално доказателство за успех. Именно това е целта на паричния съюз – да принуждава, при всичката болезненост на този процес, разюзданите и безотговорните да се реформират, да променят структурата и архитектурата на стопанските си процеси.

Втората част от налагащата се щампа, за липсата на ефект от политиките на фискална консолидация и структурни реформи, е още по-проблематична. Всъщност, тя все повече започва да изпада в противоречие с наличните емпирични факти, поради което е и вероятно най-шумно повтаряна с надеждата, че ще заглуши тези факти. Все по-ясно става, че тези страни, които овладяха бюджетите си и адресираха проблемите в нереформираните си сектори, се справят значително по-добре от другите.

Разбира се, във всяко подобно твърдение може и трябва да има определени условности. При някои страни овладяването на бюджетите не беше никак просто и безболезнено, но въпросът е колко щеше да е дългосрочната цена на отказа от фискална дисциплина. При страните, които овладяха дефицитите с увеличаване на данъците, ефектите са различни от страните, които намалиха дефицитите с орязване на разходите. При някои страни структурните реформи бяха по-бързи, при други по-бавни. За някои от страните външните обстоятелства бяха по-важни, отколкото за други.

С времето, особено в случая на страните от ЕС, става все по-ясна една трудна за отричане тенденция. В дългосрочен план политиката на балансиран бюджет и на реформи в посока конкурентоспособност на производствения сектор е печеливша, а политиката на хлабав бюджет и на раздут сектор на благосъстоянието, увреждащ конкурентоспособността на производствения сектор, е губеща.

Освен това в много от случаите, особено на страни от ЕС, е изключително важно да се подчертае един определящ политико-икономически аспект на фискалната консолидация. В условията на икономическа криза и потисната икономическа активност, каквато имаше в Европа през 2008-2012, нито един управляващ политик не извършва фискална консолидация ей така, просто защото страда от идеологически предразсъдъци. За абсолютно всеки управляващ политик е пределно ясно, че в условията на икономическа криза в краткосрочен план, фискалната консолидация ще създаде социални проблеми и може да му струва следващите избори. Единствената причина, който и да е рационален управляващ политик, да извърши фискална консолидация по време на криза, е страната да е изпаднала в ситуация, при която неизвършването на фискална консолидация и по-нататъшно разхлабване на бюджета, е още по-голямо зло. Така че истинската причина за фискалните консолидации по време на криза не е идеологически предразсъдък, наложен върху податливи на внушения политици от идеологизирани шамани, а е изпадането в безизходица поради предходни държавни политики.

Най-често тези предходни държавни политики се свеждат до едно: бюджетни дефицити в добрите стопански години. Казано технически, свеждат се до провеждане на проциклична фискална политика във фазата на икономически бум. За склонните да приемат постулатите на кейнсианството, това може да бъде казано и по друг съвсем ясен начин – липсата на възможност да се следват кейнсиански политики в лошите времена (т.е. да харчиш), се дължи на неследването на кейнсиански политики в предхождащите ги добри времена (т.е. да пестиш). Няма как да си правоверен кейнсианец само през половината икономически цикъл.

Накрая, третата част от картината на налагащата се щампа за лошата фискална консолидация и лошите реформи, също започна да става все по-проблематична. Дори от Гърция започнаха да пристигат данни, които противоречат на разказа за провала на еврозоната и за неуспеха на реформите. След години на намаляване на дефицита, в края на 2014 г., Гърция излезе на първичен бюджетен излишък. Заедно с това някои реформи все пак бяха осъществени, особено в събирането на данъчните приходи и намаляването на бюджетните разходи. Ако щампата за неуспешните реформи беше вярна, то данните би трябвало да показват липсата на каквото и да било подобрение в макроикономическите показатели на Гърция.

Обратно, ако дори в Гърция, тази най-фрапантна жертва на кризата в еврозоната, се вижда явно подобрение на показателите, то това е сериозно емпирично свидетелство, отхвърлящо твърденията за неуспешните реформи.

По-долу е хвърлен поглед върху четири основни макроикономически показателя – общото реално ниво на производство, реалното потребление на домакинствата, коефициента на безработица и коефициента на заетост на населението между 15- и 64- годишна възраст. Първите от тези показатели – изменението на реалния брутен вътрешен продукт и на реалните потребителски разходи на домакинствата спрямо същото тримесечие на предходната година в Гърция за периода на кризата – са показани на графика 2.

Двата показателя са интересни, защото пряко се отнасят до твърденията, че строгите бюджетни ограничения и реформите водят не просто до силно потискане на цялото производство, а до особено депресиране на благосъстоянието на домакинствата и то непрекъснато се влошава още повече от икономиката като цяло.

Вижда се, че дъното и на двата показателя е в началото на 2011 г., т.е. преди обявяването на първия „спасителен” пакет за Гърция. След по-ясното разработване на съответните програми през 2012 г., спадът в гръцката икономика – и като продукт, и като потребление – видимо и непрекъснато се забавя, докато през 2014 г. икономиката излиза на положителен растеж. Разликите между динамиките на двата показателя са две. Първо, спадът при потреблението е по-сериозен, отколкото в производството. Второ, обаче, потреблението се възстановява по-бързо, растежът му става положителен по-рано и през 2014 г. е по-бърз от този на производството.

Със сигурност тази реалност, а именно че овладяването на спада съвпада с началото на фискалната консолидация и на пакетите от реформи и че потреблението се възстановява по-бързо от производството, може много трудно да бъде съчетана с твърденията, че строгите бюджетни ограничения и реформите в Гърция задушават способността на гръцката икономика да расте, и удрят особено тежко благосъстоянието на домакинствата.

В обобщение за първите два показателя може да се каже, че началото на затягането на бюджета на Гърция и на извършването на структурни реформи всъщност съвпада с момента на овладяване на спада на гръцката икономика и неговото постъпателно свиване, като през 2014 г., на третата година от разгръщането на пълната програма, тя излиза на растеж.

Следващите два показателя са свързани един с друг, въпреки че между тях съществуват определени качествени разлики. Те отразяват общата заетост в икономиката, както и коефициента на безработица с всички негови недостатъци. И двата показателя са много инертни и са известни, че отразяват обществени и стопански процеси с определено изоставане от общата икономическа динамика. Те са показани на графика 3.

Коефициентът на заетост на населението на възраст 15-64 години е в непрекъснат спад, както преди да започнат реформите и фискалното затягане, така и след тяхното начало поне до 2013 г. Това е напълно логично, доколкото важна част от реформите беше освобождаване на работна сила от силно раздутия гръцки държавен сектор, като това вероятно е било придружавано и от намаление на заетостта в частния сектор поради съпътстващата криза. Но дори и тази най-тежко засегната от фискалното затягане и реформите сфера през 2014 г. е видимо ясно подобряване.

Почти огледално на заетостта, и при коефициента на безработица е видима, макар и по-малко ясно изразена, тенденцията непрекъснатото нарастване от началото на 2008 г. до средата на 2013 г., независимо дали има фискално затягане и реформи, или не, като след средата на 2013 г. има лека тенденция на спад. И докато нивата на безработица остават изключително високи и вероятно поне няколко години няма да се върнат на предкризисните си нива, самото обръщане на тенденцията на нарастване е показателно за възстановяване на гръцката икономика.

Отново, реалната динамика на заетостта и на безработицата в Гърция никак не се съчетава добре с твърденията, че фискалната дисциплина и реформите са провал и не постигат целите си да стабилизират стопанството, и да го изведат на пътеката на растежа.

В крайна сметка, данните от Гърция не дават много основания щампата за неуспеха на еврозоната и за провала на политиките на фискална дисциплина и реформи да бъде приемана сериозно. Най-малкото, те сериозно поставят на обсъждане въпроса дали още по-сериозни бюджетни мерки и по-решителни и дълбоки реформи в Гърция нямаше да са дали още по-добри резултати още по-рано. Може да се окаже, че случващото се в Гърция е ярка демонстрация на положителните страни на съществуването на еврозоната и на