В поредица от статии, посветени на последния златен стандарт, напуснат от САЩ през 1971 г., показахме, че въвеждането на система от фиатни пари влошава значително финансовата структура глобално. Заради липсата на стабилна котва на парите, световната задлъжнялост е на безпрецедентни исторически стойности, инфлацията в развития свят е скоростна, а домакинствата и бизнеса също изпитват редица негативни феномени.

Вижте повече по темата: Светът без златния стандарт: Пет десетилетия по-късно

Лошото състояние на финансите, особено в развитите икономики, не означава, че управляващите правят опити да се върнат към стабилна валута. Така хроничните проблеми, включително повтарящите се цикли на бумове и кризи, ще продължат да се наблюдават. Те се коренят именно в увеличаването на паричното предлагане, което е инфлация на валутите, и в изкуственото понижаване на лихвените проценти от централните банки.

При воля за това, има различни начини светът да се върне към стабилните пари – злато и сребро. В този анализ ще разгледаме предложенията на трима водещи икономисти по темата.

Хенри Хазлит и курсът на новия златен стандарт

Журналистът и икономист Хенри Хазлит (автор на „Икономиката в един урок“ и други) в книгата си „Какво трябва да знаеш за инфлацията“ се занимава основно с въпросите какви стъпки трябва да се следват при връщането към златен стандарт и по какъв курс трябва да се случи това.

Според него новият златен стандарт трябва да е при пазарната цена на злато, а не при произволен или математически определен курс. По думите му:

Новото съотношение между долара и златото, към което трябва да се стремим, е такова, при което конвертируемостта на златото може да винаги да се поддържа и което само по себе си няма да е инфлационно или дефлационно – с други думи самото то няма да води към покачване или спадане на цените.

Процесът на връщане към златен стандарт според Хазлит

Заради високата инфлация обаче управляващите трябва да тестват доверието към свободния пазар на злато и бъдещия златен стандарт, за да се избегнат шоковете. Според Хазлит, това може да се случи в процес от шест стъпки:

Властите предварително обявяват намерението си за връщане към златния стандарт, а централната банка временно спират всички продажби и покупки на злато. Паралелно с това се разрешава напълно свободен пазар на злато;
След като пазарът покаже какъв трябва да е курсът, при който страната се връща към златото, правителството трябва да обяви кога и при каква стойност на местната валута тя ще бъде обвързана към жълтия метал. Според Хазлит този срок не трябва да е повече от една година;
В рамките на половин година след връщането към златния стандарт, всеки, притежаващ местната валута, ще бъде приканен да ги обмени срещу златни кюлчета, но на малко по-висока цена на златото от обявения курс. Хазлит препоръчва 0,5%. Причината – да се избегне шоково извличане на златните запаси;
Когато тези тази половин година изтече, страната ще се върне на златен стандарт чрез кюлчета. Обмяната на местната валута срещу злато ще се случва по официалния курс, без никакви премии или дискриминация;
Година по-късно, държавата ще се върне към емитиране на златни монети.

Вижте повече по темата: Светът без златния стандарт: Ефекти върху индивидите и бизнеса

Причината, поради Хазлит препоръчва завръщане към златен стандарт, е:

Желателен е пълният златен стандарт, обезпечен чрез емитиране на монети, защото кюлчетата са стандарта на богатите. Един относително беден човек трябва да е също толкова способен да се защитава от инфлацията, колкото и богатият.

Мъри Ротбард и изплащането на пасивите на централната банка

Когато Ричард Никсън затваря златния прозорец и развързва долара от златото, идеята е била това да е временно решение. Проблемът е, че щатският долар е трябвало да бъде обезценен толкова много спрямо метала, че управляващите никога повече не успяват да се върнат към златен стандарт.

За пръв път Ротбард разглежда темата за връщането към обезпечен напълно от злато долар още през 1962 г. в книгата „В защита за стопроцентовия златен долар“. През следващите три десетилетия загубата на стойност на валутата е толкова голяма, че според Ротбард даже и цената от 350 долара за тройунция злато през 1991 г., когато той отново пише по темата, е подценена. В есето „Да спасим икономиката си от унищожение“, икономистът изчислява, че доларът трябва да се върне към златен стандарт при курс от 1217 долара за тройунция.

Логиката му е следната: новият златен стандарт трябва да може да покрие всички задължения на Федералния резерв. Така, когато икономиката се върне към него, с един куршум ще се ударят „два заека“, защото освен възстановяването на златен стандарт ще може да бъде елиминирана и системата на Федерален резерв.

Причината Ротбард да препоръчва подобна стъпка е, че единственото, което централната банка е постигнала в историята си, е обезценяването на валутата и изкривяването на икономиката. Както сме посочвали многократно в анализите си, той е напълно прав. От 1913 г., когато е основан Федералният резерв, според данните на самата централна банка, до днес доларът губи впечатляващите 96,44% от покупателната си способност.

Инфографика: Покупателна способност на щатския долар

Освен, че при цена от 1217 долара за тройунция към 1991 г. ще могат да бъдат изплатени всички задължения на централната банка, според Ротбард резервите на търговските банки ще възлизат на 24,4 млрд. долара, но вече златни долара. Защото всички резерви на Федералния резерв вече ще представляват златни монети в обращение.

Преминаване към златен стандарт според изчисленията на Ротбард днес

Последният финансов отчет на Федералния резерв е за второто тримесечие на 2021 г. Той показва, че общите задължения на централната банка възлизат на рекордните над 8 трлн. долара.

Същевременно запасите от злато възлизат на 261,5 млн. тройунции или 8133,53 тона. Това е най-големият официален резерв от благородния метал на централна банка. Второто място е за Германия с 3359,11 тона, следвана от Италия и Франция (съответно 2451,8 и 2436,3 тона).

Ако трябва да се следва методологията на Ротбард днес, за да може с 260 млн. тройунции да се покрият задължения в размер на 8 трлн. долара, една тройунция трябва да струва 30592,73 долара. Това означава, че златото трябва да поскъпне с 16 пъти – ръст от 400% спрямо поскъпването, което е калкулирал самият Ротбард преди три десетилетия.

Джордж Рийзман и световният златен стандарт

За Джордж Рийзман (чийто magnum opus е книгата „Капитализмът: Трактат по икономика“) решението, предложено от Ротбард, има сериозен недостатък. Той се състои във факта, че Федералният резерв не е единственият притежател на злато в САЩ. Благородният метал е собственост и на жители на страната, както и на хора и институции, включително други централни банки, извън нея.

Той смята, че ако планът на Ротбард се имплементира и цената за тройунция се изстреля, това ще привлече много други хора да превърнат златото си, включително бижутата, в долари. Така първо ще се наблюдава рязка дефлация (заради свиването на паричното предлагане), при която много фирми могат да фалират, а след това – бърза инфлация (заради вливането на ново количество злато). Ако в последствие и други страни възприемат златния стандарт, това ще доведе до вълна на отлив от САЩ и нова дефлация.

В лекцията „Пътят към стабилните пари“ от 2007 г. Рийзман изтъква, че решение на този проблем би било имплементирането на златен стандарт глобално. Това ще спре рязко вливане и бърз отлив на злато в една парична система.

Вижте повече по темата: Латинският паричен съюз – дядото на еврозоната

Какво ще се случи с банковите депозити обаче? Вместо банките да получат златни пари, попълващи резервите им до 100% от размера на направените в тях депозити, Рийзман предлага вложителите им да получат злато срещу елиминирането на депозитите си. Ако търговските банки обаче се капитализират с ново злато, това да става за сметка на емитиране на нови ценни книжа от тяхна страна.

Както и останалите, Рийзман не прави илюзии, че връщането към златен стандарт ще е лесен или плавен процес:

Но и избягването му, което е единствената алтернатива, не е нито лесно, нито плавно. Фиатните пари и фидуциарни средства излагат всички на постоянна загуба на покупателна способност и на финансова несигурност. Те обезкуражават спестяванията, понижават капитала и водят до погрешни инвестиции. Фиатните пари винаги подготвят сцената за дефлационна криза и масова безработица, водят до раздуване на правителствата и сриват печалбите и лихвите. Това пък подтиква управляващите да практикуват ценови контроли и социализъм. В крайна сметка, фиатните пари застрашават самото съществуване на общество, основаващо се на разделението на труда.