Кипърски банкомат

В средата на март Кипър се превърна в петата поредна жертва на дълговата криза в Европа след Гърция, Ирландия, Португалия и Испания. След като малката островна страна прибягна до спешен заем от Русия през юни 2012 г. и започна преговори с т.нар. Тройка за спешна помощ за банковия си сектор през есента на 2012 г., официалното оповестяване на неплатежоспособността на двете най-големи местни банки през март тази година, беше логичен завършек на кипърската сага. Новината свари кипърските вложители в последния ден на работната седмица и бе последвана от няколкодневна банкова ваканция, по време на която се водеха инфарктни преговори с резки обрати между кипърското правителство и Тройката (ЕЦБ, ЕС и МВФ).

Основният виновник за кризата в Кипър бе гръцката дългова криза. Двете кипърски банки – The Bank of Cyprus and Cyprus Popular Bank – паднаха жертва на договорения план за разрешаване на кризата в Гърция. Според този спасителен план гръцката държава получи така нужната ѝ финансова помощ, но инвестиралите в гръцки държавни ценни книжа бяха принудени да отпишат над 50% от вземанията си.  За съжаление, двете кипърски банки бяха сред тези злополучни инвеститори в ДЦК на гръцкото правителство и понесоха своя дял от загубите.

Анатомия на една стандартна банкова криза

Банковата криза в Кипър, освен че не беше новина, не беше уникална по своя генезис, а следваше добре изпитаната рецепта за фалит на банка – банката държи токсични/”лоши”/ активи, които в един момент водят до загуби. Собственият капитал на банката е недостатъчен да покрие тези загуби и така банката на практика се оказва в несъстоятелност.

Вижте повече по темата: Кредит и дълг – наркотиците, които убиват съвременната икономика

В същото време, обаче, планът за разрешаването на кризата в Кипър успя да създаде изключително опасен прецедент, като направи реална възможността за налагане на данък „спестявания” в някой бъдещ момент върху спестителите в страните с банкова или дългова криза (или пък и двете).

Дари депозит, спаси банка

Данък спестявания, също известен като данък богатство, фигурираше като ключов елемент в първоначалния план за спасяване на кипърската банкова система като предвиждаше да се наложи еднократен данък върху депозитите в  нея. По-конкретно, планът, предложен от т.нар. Tройка, предвиждаше вложителите в кипърските банки да се простят с част от спестяванията си – процентът на планирания данък беше 6,75%  за депозити до 100,000 евро и 9,9% за тези над този праг. Де факто тази мярка, ако беше приведена в действие, щеше да направи така, че спестяванията извън банковата система да станат пропорционално по-ценни в зависимост от процента на данъка  –  например, простата аритметика показва, че  1 000 000 евро в банка биха били равни на 901 000 евро извън банка, а ако към това прибавим и проблемите при изтеглянето на средства от банковата система, вероятно везните се накланят още повече към спестяванията извън банковата система.

Вижте повече по темата: Депозит

В крайна сметка, след бурни протести на гражданите и негативен вот в парламента на Кипър, първоначалният план беше изоставен и беше заменен от друг, при който тежестта на неплатежоспособността на двете най-големи банки беше поета от вложителите с по-значителни спестявания в тях. Според приведения в действие план, втората по големина банка, Cyprus Popular Bank (също известна като Laiki Bank), беше разделена на две части – „добра” и „лоша”, като в лошата банка останаха всички губещи активи и големите депозити над 100,000 евро. В добрата, от своя страна, бяха зачислени всички защитени депозити до 100,000 евро, някои други депозити (на правителството, местни власти, болници, училища, държавни институции, банки, застрахователни дружества и т.н.), както и кредитите, отпуснати от банката. Тук трябва да се отбележи арогантността на държавата и нейните органи, чиито депозити бяха изцяло защитени, за разлика от вложенията на обикновените спестители. По-добрата част от Лайки беше прехвърлена на Bank of Cyprus.

На практика големите вложители в Лайки загубиха по-голямата част от своите депозити, като конкретният процент ще зависи от бъдещите резултати от разпродажбата на активите на банката, с приходите от които ще се компенсират собствениците и кредиторите на банката (вкл. и вложителите). Що се отнася до Bank of Cyprus, там големите вложители получиха акции в (де факто фалиралата) банка на стойност 37,5% от влоговете си. Други 22,5% от влоговете им останаха замразени в сметки, които не носят лихва, поне за няколко месеца (а вероятно и за повече), докато приключи оздравителният план за банката. Останалите 40% продължиха да трупат лихви, но също останаха временно замразени с цел гарантиране на ликвидност.

Живеете в свободна държава, теглите до 300 евро на ден

Паралелно с по-горе споменатите мерки по отношение на двете банки, беше наложен и капиталов контрол, т.е. максимални суми за трансферите на гражданите и фирмите към чужбина. Постепенно таваните за трансферите се облекчават, като неотдавна за граждани максималният размер на трансфера към чужбина беше увеличен от 2 000 на 5 000 евро на месец, а този за фирмите – до 500 000 евро. Въпреки разхлабването му, капиталовият контрол ще продължи да действа, докато преструктурирането на Bank of Cyprus приключи, т.е. поне до есента, а много вероятно и след това. Ограниченията за теглене на суми от банките в Кипър, наложени през март, също остават в сила, въпреки че и там максималната дневна сума се покачва и вече е 300 евро.  Всички тези ограничения имат своята допълнителна цена за вложителите и представляват форма на скрит данък, равен на загубените банкови лихви по държаните в кеш пари, пропуснатите печалби от сделки с международни партньори, както и по-големите разходи по чести тегления и преводи на малки суми.

Как се срива доверие за една седмица?

Въпреки че кипърският парламент отхвърли изначалния план за данък върху спестяванията в банките, Кутията на Пандора беше отворена и пораженията ще се усещат още дълго време. Доверието в банковата система в „проблемните деца” на еврозоната – страните с неустойчиви нива на дългове – беше безвъзвратно подкопано за години напред. Политиката за гарантиране на депозитите в банковата система на ЕС, която от години се следва и все повече се задълбочава в Съюза, беше заличена само за ден с това предложение.

Схемата за гарантиране на депозитите в ЕС беше въведена в далечната 1994 г., като максималният защитен размер на вложенията по онова време беше 20 000 евро. Впоследствие този размер беше повишен на 50 000, а в момента е 100 000 евро, или приблизителната им равностойност в местна валута. Още повече, че според неотдавна публикуваното Комюнике на ЕК за „дълбок и истински икономически и паричен съюз”, визията на Комисията за банковия съюз в ЕС в дългосрочен план предвижда и обща наднационална схема за гарантиране на депозитите в ЕС, чиято цел очевидно е да даде допълнителна сигурност на вложителите. На този фон планът за облагане с данък на спестяванията заличи с лека ръка всички дългогодишни  усилия за засилване на доверието в банките в ЕС.

Не е трудно да се досетим, че в момента, в който има опасност от фалит на банка и удържането на част от депозитите като данък, то най-рационалното поведение на вложителите – както малки, така и големи – би било да изтеглят парите си от тази банка максимално бързо. Схемата за гарантиране на малките депозити (до 100,000 евро) ще бъде неспособна да спре този процес, защото никой не би искал неговите спестявания да бъде обложени с данък.

Месопотамският модел за справяне с високи нива на дълг

Всъщност, налагане на т.нар. данък богатство започва да се обсъжда все по-широко, като вероятен сценарий за излизане от дълговата криза в страните, засегнати от нея. Така например, в наскоро публикуван анализ на Бостънската консултантска група (Boston Consulting Group) се коментира, че дългосрочното връщане на еврозоната към устойчиви нива на дълг (виж Графики 1 и 2) неизбежно ще премине през процес на отписване и преструктуриране на дългове.  Казано по-просто, това означава, че кредиторите ще трябва да се простят с част от кредитите си или да бъдат принудени да загубят част от договорените лихви, да удължат сроковете на кредитите или да се примирят с по-неизгодни за тях условия по кредитите.

Според тях за устойчиво ниво на дълг може да се приеме такъв съвкупен размер на държавния дълг, дълга на фирмите и дълга на домакинствата (виж Графика 2), който не надхвърля горната граница от 180% от БВП. Анализаторите на BCG считат, че всеки от тези три компонента, т.е. всяка от тези групи длъжници не трябва да държи повече от 60% от БВП дълг.

Икономиките от еврозоната надали биха могли да „израстат” проблема с дълга, т.е. постепенно да успеят да свият дълговете си до устойчиви размери с помощта на икономически растеж. Това е така, защото висок растеж в тези страни ще бъде все по-трудно постижим заради застаряващото население и проблемите с конкурентоспособността в редица страни.

Съответно единственият реалистичен вариант за справяне с огромните и растящи планини от дългове минава през отписване и преструктуриране на съществуващи вече задължения. Загубите, които това отписване ще предизвикат за банковия сектор, обаче, в повечето случаи биха довели до повсеместна банкова криза. За да се избегне такъв развой, е необходимо банките, които търпят загуби, да бъдат рекапитализирани (т.е. да получат финансова инжекция) по някакъв начин. Според авторите на анализа на BCG, много е вероятно част от финансирането на спасителните капиталови инжекции за банките да бъде набрано посредством точно такъв данък върху богатството, за какъвто стана дума по-рано и какъвто за малко не бе наложен върху спестяванията в кипърските банки.

Данък богатство има различни форми и проявления

Както споменахме, една от най-лесните за прилагането му разновидности е данъкът върху вложенията в банки. Могат да бъдат обложени и всякакви други финансови активи. Освен данък богатство, други „атрактивни” форми за облагане на реалните активи на населението биха били данъците върху капиталовите печалби (т.е. данък върху печалбата от продажбата на акции/облигации) и данъците върху доходите от недвижимости – там, където все още ги няма.

При всички случаи, обаче, изглежда все по-вероятно населението да бъде принудено да поеме своя дан за спасяването на проблемните страни, като цената, която ще плати, няма да бъде само под формата на дългосрочно нисък (или отрицателен) растеж на икономиката и реалните доходи, загуба на придобивки от държавата, по-късно пенсиониране и т.н. Паралелно с това е много вероятно да бъдат засегнати и реални активи на гражданите – например недвижими имоти.  В момента, в който тази възможност стане реална, е възможно да видим изтегляне на вложения от банки, регистриране на фирми в офшорни зони и дори емиграция на хора от засегнатите страни и промяна на гражданството.

Предложението за облагане на влоговете в банки, макар и да остана само в сферата на  намеренията, открехна вратата към бъдещо облагане на спестяванията в банки, а защо не и на други форми на богатство. Тази възможност ще става все по-реална със задълбочаването на дълговата криза в ЕС и с осъзнаването на факта, че едно трайно оздравяване на публичните финанси минава през реално намаляване на дълга (било то чрез инфлация или опрощаване на дългове) и споделена отговорност за нужните спасителни инжекции. Колкото по-дълго еврозоната продължава да се върти в порочния кръг „стагнация-рецесия-стагнация-рецесия”, а цената на опитите за икономии да става политически все по-непосилна, толкова по-възможен ще става и този сценарий. На този фон ще бъде изключително важно къде и в какви инструменти гражданите държат своите спестявания.