Колко скъпо ще ни излезе „краят“ на евтините пари?

Малко преди края на 2015 г., след близо десетилетие на не­престанни понижения, Федерал­ният резерв на САЩ направи първа крачка по пътя към нор­мализиране на лихвеното равни­ще. За пръв път от 2006 г. насам нивото на основния лихвен про­цент беше увеличено, макар и минимално – с 0,25 базисни пункта. Дали това е началото на края на ерата на евтините пари, или грешна, парадоксално нена­временна стъпка, която ще пото­пи американската икономика в рецесия?

Ниските лихви: причини и последствия

Федералният резерв пред­прие политика на ниски лихви, в опит да омекоти тежките по­следствия от кризата в банковия сектор и спукването на ценовия балон при недвижимите имоти, в периода 2007-2009 г. Сваляйки цената на кредита на практичес­ки нулеви равнища, Фед направи опит да избегне нова Голяма де­пресия, по подобие на тази през 30-те години на миналия век.

Последствията от това решение са противоречиви. Икономика­та постепенно се отърси от кри­зата, но с цената на нарастващ държавен дълг и разширяваща се роля на централната банка в направляването на икономиче­ските процеси. Нещо повече – макар сривът да беше по-малък, отколкото щеше да бъде, ако централната банка не се беше на­месила, интервенцията на Фед „попречи” на икономиката сама да оздрави структурата си. Про­валени банки бяха спасени, спес­тяванията на домакинствата (и без това ниски), генерираха все по-малка възвръщаемост, а пра­вителството продължи да трупа дефицити, удвоявайки Федерал­ния дълг само за 8 години.

3,5 трилиона по-късно

В годините на кризата Федералният резерв, както и много други централни банки, прибягна към целенасочено централизирано потискане на лихвените проценти. Целта:

• да се стимулира кредитирането, чрез предоставянето на по- евтин ресурс на финансовите институции;
• да се улесни обслужването на натрупания в предишни периоди дълг на правителството, частния сектор и домакинствата;
• да бъде обезценен американския долар, което да помогне на износа, чрез изкуствено потискане на неговата стойност в други валути.

Паралелно с това централната банка проведе три отделни програми на количествени улеснения, както и други операции, създавайки по този начин около 3,5 трилиона долара нови пари. Тези пари не успяха да генерират така желаната от Федералния резерв инфлация в икономиката, но успяха да насърчат спекулациите на борсите, изпращайки водещите индекси S&P 500, Dow Jones и NASDAQ на рекордни нива. Сега, когато паричното предлагане започва да се свива, а лихвеното равнище се очаква постепенно да нарасне, финансовите пазари са изправени пред най-голямото си предизвикателство за последното десетилетие.

Защо са ни по-високи лихви?

Макар да спомагат за раз­ширяването на кредитирането, ниските лихви променят пове­дението на пазарните играчи и насърчават рисковите инвес­тиции. Когато реалната иконо­мика е слаба, а достъпът до пари е лесен, се създава идеална среда за спекулация на финансовите пазари, които често завършват с надуването на ценови балони. Насочването на „новите” пари именно там, където от тях може да се очаква най-висока въз­връщаемост, е съвсем естест­вен пазарен процес, при който е трудно да търсим вината в ин­веститорите.

Вижте повече по темата: Какво е лихва

Увеличаването на паричното предлагане генерира и инфла­ция, която в случая със САЩ е най-ясно видима в рекордните стойности на борсовите инде­кси в края на 2015 г. Парите не стигнаха до реалната икономи­ка, тъй като мудното икономиче­ско възстановяване и огромната задлъжнялост на американски­те домакинства потиснаха по­треблението и ръста на доходите.

Вижте повече по темата: Акции, злато, инфлация – какво се случва при ръст на лихвата

Реалният годишен растеж на БВП на САЩ спадна до 1,8% през последното тримесечие на 2015 г., в сравнение с 2,5% през същия период на 2013 и 2014 г. Кривата по никакъв начин не го­вори за „прегряване” на иконо­миката, поради което една от основните предпоставки за вди­гане на лихвите не е налице. Нещо повече – очакванията на повечето анализатори са, че БВП през 2016 г. ще нарасне с под 2%, а БВП за последното тримесечие на 2015 г. ще бъде ревизиран надолу.

Имаше ли избор Федералният резерв?

Краткият отговор е „не“. Вре­мената, в които председателят на Федералния резерв Пол Вол­кър самосиндикално повишава­ше основния лихвен процент по време на закуска, са отдавна в ми­налото.

В наши дни централните бан­ки са до такава степен обсебени от стремежа си да контролират по­ведението на финансовите паза­ри, че за разклащане на лодката и резки смени на посоката не може да става и дума, освен при извън­редни ситуации, както в Швейца­рия през миналата година. Чрез своята политика, анализи и прог­нози, Фед на практика „обеща“ да покачи лихвите през 2015 г., демонстрирайки по този начин положителните си очаквания за развитието на икономиката.

Федералният резерв обеща и светът му повярва

В началото на 2015 г., когато стана ясно, че голяма част от анализаторите очакват Фед да напра­ви първата стъпка още през месец март, ясно се видя разколебава­щата се позиция на председателя на Федералния резерв, Джанет Йелън. В продължение на години централната банка сочеше про­дължаващия спад на безработи­цата като основен индикатор, от който ще зависи решението й за повишаване на лихвите. Значе­нието, което Фед (поне официал­но) отдаваше на този индикатор беше огромно. Този подход беше подложен на основателната кри­тика, че коефициентът на безра­ботица не може да бъде използван като единствено мерило за състоя­нието на пазара на труда, а трябва да се разглежда в паралел с нивата на заетост и икономическа актив­ност.

И действител­но – макар без­работицата да се понижи до малко над 5% през 2015 г., икономическата ак­тивност на амери­канските граждани продължава да бъде на най-ниските си нива от 70-те, а зае­тостта остава ниска – 59,5% през декем­ври 2015 г., при 63,4% през декем­ври 2007 г.

Всичко това, обаче, оставаше незабелязано от централната бан­ка до пролетта на 2015 г., когато Джа­нет Йелън започна да измества фокуса от „подобряването на безработицата“ към именно „пови­шаването на актив­ността и заетостта“, като водещи фак­тори за решение­то на Фед. С други думи, през 2015 г. Фед изведнъж „прозря“ правотата на критиките и обвърза покачването на лихви­те с динамиката на тези два инди­катора.

Равносметката за 2015 г., оба­че разочарова: повишаване на заетостта с 0,3 процентни пунк­та и спад на икономическата ак­тивност с 0,1 процентни пункта. Този резултат по никакъв начин не може да бъде определен като „достатъчен”, за да вдъхне доверие в състоянието на пазара на труда.

С напредването на 2015 г., с влошаването на данните за про­мишлеността и в условията на ниска инфлация, напрежението върху Фед да отложи края на ера­та на евтините пари нарастваше. Защо банката да предприема този ход при положение, че цените са стабилни, а някои сектори на ико­номиката не се представят добре? Всяко следващо изявление беше очаквано с все по-голямо напре­жение, особено след като през ля­тото борсите в Китай буквално пощуряха и за месец изтриха над 3 трилиона долара печалби, на­трупани между лятото на 2014 и 2015 г.

Централната банка отложи своето решение до последния възможен момент. Най-накрая, на 16 декември 2015 г., Джанет Йелън обяви смяната на курса.

И все пак: защо?

Фед не можеше да остави лих­вите без промяна, защото това би подкопало и без това колебли­вия консенсус за перспективите пред американската икономика. Централната банка беше успяла да създаде една предвидима ин­вестиционна среда, базирана на принципа за нейното собствено всевластие и умел контрол. Ако Фед се беше отметнал от дума­та си и пазарът беше посрещнал 2016 г. без очакваното увеличение на лихвите, банката рискуваше да изгуби богоподобния си имидж. В допълнение, въпросът „толкова ли е слаба икономиката, че да не може да понесе минимален ръст на лихвите след години на изкуст­вено дишане“, щеше да лиши мно­зина инвеститори от сън.

Парадоксално, основният проблем пред Федералния резерв е, че политиката му за ръководене на очакванията на пазарите и за повишаване на доверието в аме­риканската икономика се оказаха успешни. Въпросът дали централ­ната банка е повярвала сама на пропагандата си, или не, е без­предметен, тъй като тя сама при­тисна себе си в ъгъла. Дори, ако Фед в действителност е притес­нен от перспективите, един отказ от вдигане на лихвите, би разко­лебал доверието в икономиката и в контрола на централната банка, което може само по себе си да се окаже достатъчен повод за реце­сия.

Безспорно интересен и важен фактор при анализа на събития­та от края на 2015 г. е и връзката между последствията от решение­то на Федералния резерв и пред­стоящите президентски избори през есента на 2016 г. Ако спадът на промишленото производство продължи и икономиката влезе в рецесия, Фед рискува да бъде об­винен в „прибързано“ покачване на лихвите. Ако експериментът се окаже успешен, то кандидатът на демократите, освен с ниска безра­ботица, ще може да се окичи и с „постиженията“ на монетарната политика по време на двата ман­дата на Барак Обама.

Какво ни подсказва 2016 г.?

В първия месец след решение­то на Федералния резерв, борсо­вите индекси в САЩ се оцветиха в червено: Dow Jones Industrial Average изгуби 7% от стойност­та си в края на миналата година, S&P 500 малко над 8%, а техно­логичният NASDAQ – цели 12%. И докато тази низходяща тенден­ция беше напълно очаквана, то ръстът в цената на златото от над 10% за същия период, показва, че пазарът не е убеден в способнос­тта и склонността на Фед да про­дължи „по план” с вдигането на лихвите. Първоначалните очак­вания за 4 отделни вдигания с по 0,25 базисни пункта през 2016 г. се споделят от все по-малко ин­веститори, което намали натиска върху цената на златото.

Предвид тази реакция на паза­рите, не е изненадващо, че на 27 януари 2016 г. по време на първа­та си среща за годината, Фед ос­тави нивото на основната лихва без промяна, изразявайки своето безпокойство от случващото се на финансовите пазари – не само в САЩ, но и по света. Притес­ненията на много анализатори, че американската икономика все още не е готова да функционира без помощта на централната бан­ка, изглеждат напълно оправдани на този етап. Данните за пазара на труда остават положителни, но както неведнъж сме посочва­ли, безработицата и заетостта са индикатори, които „реагират” с известно закъснение на икономи­ческите сътресения. Обикновено предприятията започват да съкра­щават или спират да наемат пер­сонал, когато икономиката вече е в криза и производството и при­ходите им са се свили.

Пътят напред

Политиката на ниски лихви помогна на американската ико­номика да отложи решаването на проблемите, натрупани в години­те преди последната световна фи­нансова и икономическа криза. Сега, когато централната банка, уповавайки се на положителните данни за пазара на труда, реши да направи опит за „нормализиране” на цената на парите, се вижда, че много от тези проблеми продъл­жават да са налице. Нещо пове­че – в условията на лесен достъп до кредит бяха създадени пред­поставки за надуване на нови ценови балони (като този на фи­нансовите пазари) и безразсъдно финансиране на не особено пла­тежоспособни кредитополучате­ли (оформящите се планини от дълг при студентските заеми и заемите за автомобили). Първа­та стъпка към покачване на лих­веното равнище показва, че дори Федералният резерв е донякъ­де разтревожен от опасността от разрастване на тези тиктакащи финансови бомби.

Така основните въпроси, чии­то отговор ще очакваме през 2016 г. са четири:

• Ще продължи ли Фед с очаква­ното плавно повишение на лихве­ното равнище?
• Ще доведе ли този процес до нова рецесия в САЩ и ако това стане, ще издържат ли нервите на Джанет Йелън и компания, или ще станем свидетели на замра­зяване/намаляване на лихвите и нови количествени улеснения?
• Какъв ще е ефектът на пред­стоящите президентски избори върху политиката на Фед?
• Можем с основание да опре­делим 2016 г. като най-важната за американската икономика от кризата насам.

Решенията на цен­тралната банка и реакцията на па­зарите и икономиката към тях ще е от водещо значение за не само средносрочната, но може би и дългосрочната стабилност. Нача­лото на годината не предвещава особено попътен вятър, а „краят на евтините пари” може да се ока­же не момент зад гърба ни, а дълъг и труден процес, чиято цена да е нова криза.

Явор Алексиев, Инфограф