На пръв поглед, паричните отношения не са най-подходящата среда, в която виреят честност и доверие. Отново на пръв поглед, когато стане дума за пари се оголват заложените във всеки себичност и алчност.

Интуицията на първия поглед обаче не е точна. За да съществуват парите и свързаните с тях институции, определена степен на доверие и честност са задължителни. Липсата им прави транзакциите несигурни и скъпи и забавя цялостното икономическо развитие. Доверието и честността са особено важни, когато държавната власт дава парични обещания.

Вижте повече по темата: Парите, които никога не умират

Кога, защо и как паричните обещания, които е давала българската държавна власт, са явно нарушени и какво е значението на този акт? Това са въпросите, на които ще се потърси отговор в тази статия.

Общата картина: пари и кредит след Освобождението

Още преди формирането на първото правителство на Княжество България е създадена Българска народна банка (БНБ). Съгласно нейния устав, БНБ е правителствено учреждение с капитал от 2 милиона франка. Банката извършва безплатно касовата служба на държавата, т.е. получава суми от различни държавни приходи и изплаща направени държавни разходи. БНБ приема суми по срочни и безсрочни влогове и по текущи сметки, раздава ограничени краткосрочни кредити и др. Не е предвидено право на банката да емитира банкноти.

Първата кредитна операция на банката е регистрирана на 17 август 1879 г., почти три месеца след откриването ѝ. В началото търсенето на кредити в Княжеството е ограничено и БНБ се затруднява да пласира дори своите собствени средства. До април 1883 г. тя не приема влогове, защото няма кандидати за кредити и не може да се осигури плащането на лихва на вложителите.

Вижте повече по темата: Уроци от растящия потребителски дълг и какво да правим с парите си

Михаил Тенев, който е дългогодишен служител и управител на банката от 1894 до 1899 г., обяснява тази ситуация с традициите във „вземане-даванията“ между търговци и занаятчии. Те се осъществявали:

На честна дума и по тефтер, без никакви задължителни документи и без задълженията да стават достояние на публиката.

Думите му са свидетелство за слабото разпространение на модерните тогава финансови и кредитни механизми, за неразвити пазарни отношения, но и за значението на взаимното доверие между участниците в стопанската дейност.

Български лев – пари в страната след Освобождението

През първите години след Освобождението в България не се ползват банкноти, което означава, че функциите на пари се изпълняват само от монети. През май 1880 г. със закон е създаден левът като национална монетна единица на България. Левовете са златни и сребърни, т.е. налага се биметален стандарт, който наподобява принципите на Латинския паричен съюз.

Вижте повече по темата: „Левът балкански“: Началото на парите в България

Курсът на златото към среброто е официално фиксиран на 1 към 15,5. Монополното право за сечене на монети по закона от 1880 г. е запазено за държавата. През 1881 г. са насечени първите стотинки, а на следващата година са насечени и първите сребърни левове. Златни левове се секат едва през 1894 г. Златото се налага като основна парична единица в международната търговия, държавата също събира митата в злато. Сребърните монети се превръщат в пари, които обслужват вътрешната стопанска дейност.

Вижте повече по темата: Интернационалните златни монети – първият опит за стандартни пари

Законовото създаване на българския лев не означава, че чуждите монети автоматично изчезват от икономиката на България. Левът дълго време е по-скоро счетоводна единица. Обикновените транзакции се извършват във всякакви сребърни и златни монети, дори данъците към държавата могат да се изплащат в различни монети, които се приравняват към българския сребърен лев.

Промените в курса между злато и сребро от края на XIX в.

Пазарното отношение между злато и сребро е различно от официално фиксираното. През 80-те и 90-те години на XIX в. по много причини среброто се обезценява на световните пазари. Това води до поне две важни социално-икономически последици.

Първо, евтиното сребро облагодетелства експортно ориентираните отрасли, а скъпото злато се отразява негативно върху онези сектори на икономиката и социални прослойки, които ползват вносни машини, потребяват повече вносни материали и готови стоки. Появява се и т. нар. ажио, което с известна условност може да се нарече инфлация, която води до загуби на производителните слоеве от населението.

Второ, поевтиняването на среброто носи затруднения и на българските публични финанси. От края на XIX в. българската държава прибягва към външни заеми, които са сключени в скъпо злато и трябва да се обслужват в злато. Приходите на българската държава от данъци и такси обаче са предимно в евтино сребро. Получава се така, че в хазната постъпват по-малко приходи и обслужването на външните задължения става все по-трудно.

Вижте повече по темата: Кредит и дълг – наркотиците, които убиват съвременната икономика

Още през 1890 г. в парламента е направено предложение за преминаване към златния стандарт и за изтегляне на „излишните сребърни монети“ от обращение. То остава само на хартия. Биметалният стандарт дава възможност на държавата да сече и пуска в обращение относително големи количества сребърни монети, т.е. да се прибягва към (малка за съвременната практика) инфлация.

Обещанието на държавата за българския лев

В първите години след създаването на Българското княжество започва да се обсъжда реформирането на БНБ. На 11 февруари 1883 г. III Обикновено народно събрание приема Устав на БНБ. В него залягат редица новости.

БНБ се трансформира в безименно акционерно дружество, с основен капитал от 12 млн. лева в злато, разпределен на 40 хил. акции по 300 лева едната. Предвидено е една трета от акциите да се закупят от държавата, а останалите да се предложат на частни лица чрез публична подписка. В член 2 на Устава е постановено, че:

Българската народна банка има привилегията да издава банкноти, които тя ще изплаща в злато на предявителя.

Количеството на банкнотите се определя от Общото събрание на дружеството, в съгласие с правителството.

БНБ трябва да има в касите си златна наличност „в едно количество, равно на „третята част от стойността на издадените банкноти“. Банкнотите могат да са с номинал от 20, 50, 100, 500 и 1 000 лева, те се приемат от ковчежничествата на държавата и от всички правителствени учреждения и при поискване банката е длъжна да обмени банкнотите в златни монети веднага.

Вижте повече по темата: Еволюцията на двулевката през годините

Това е ключово обещание от страна на държавата, което цели да спечели доверието на потребителите, че зад хартията се крие реално златно покритие. Предвидени са наказания за фалшифициране на банкноти.

Неуспешната трансформация на БНБ

Опитът за трансформиране на БНБ в акционерна с участие на частен капитал не успява.

През януари 1885 г., по идея на финансовия министър Петко Каравелов, в парламента е приет Закон за БНБ. През август същата година постановките на закона са доразвити в специален Устав. С този закон капиталът на банката става 10 млн. лева, внесен изцяло от държавата, т.е. акционерното начало е изоставено и БНБ става държавна.

От гледна точка на печатането на банкноти, емисионните функции на банката, предвидени през 1883 г., се запазват. Съгласно чл. 4 от закона, БНБ има:

Изключителна привилегия да издава банкноти, които ще се приемат за платежи в ковчежничествата на държавата и във всички правителствени учреждения… Банкнотите ще се заплащат веднага на предявителя в злато.

Обещанието, че книжните банкноти са заместители на златото, остава. Запазва се и задължението на банката да пази в касите си златни монети, които са равни на поне на една трета от стойността на издадените банкноти.

Банкнотите като заместител на златото: докога?

През годините след 1885 г. БНБ издава различни количества златни банкноти, т.е. банкноти, които се обменят свободно в злато. Обещанието да ги заменя срещу злато при поискване е спазвано. Печатането на банкноти изглежда операция, от която печели банката (чрез нея държавата) и бизнеса.

Банката печели, защото чрез банкнотите се създават пари практически от нищото. Тези пари могат да се раздават като кредити и от тях да се получават лихви, с тях може да се изплащат държавни доставки и т.н. Бизнесът печели, защото получава улеснения при пренасянето и съхраняването на пари.

Предлагането на книжни пари обаче е ограничено, банкнотите трудно се приемат от българите, често и бързо се връщат в касите на банката. Хората предпочитат да разполагат със златни монети, защото те са форма на предпазване от инфлацията (ажиото, или обезценяването на сребърните монети).

Кризите от края на XIX в. и краят на златния български лев

В самия край на XIX в. българската икономика се изправя пред тежка финансова и икономическа криза. Правителствата на Ст. Стамболов и К. Стоилов са вземали заеми от чужбина, които са в злато и обслужването на тези заеми също е в злато. Голяма част от заемите са прахосани за военни доставки и не носят приходи в хазната. Капиталовите инвестиции в инфраструктурни проекти също не водят до бързи и трайни промени в българското стопанство, които да улеснят обслужването на кредитите.

Вижте повече по темата: Анатомия на всяка икономическа криза

През последните години на XIX в., заради лоши природоклиматични условия, реколтите от зърнени храни намаляват. Следва ограничаване на износа и в хазната влизат все по-малко пари.

В тези условия за публичните финанси на държавата става проблем фактът, че повечето от приходите на държавата постъпват в сребро, което е евтино, а заемите се обслужват в злато, което е скъпо. Оформят се условия за перфектна финансова и икономическа буря, с която идва краят на обещанието, че банкнотите са просто заместител на златото.

Вижте повече по темата: Къде отидоха всички сребърни монети?

На 13 ноември 1899 г., сред изключително бурно заседание на Народното събрание, е приета поправка в Закона за БНБ, „малко законопроектче“ по думите на финансовия министър. С него златните банкноти спират да се обменят в злато, а се изплащат в сребро до 31 декември 1900 г., по курс на златото към среброто (т.е. ажио), който е определен от самата БНБ.

Така държавата се отмята от обещанието си, че банкнотите са заместител на златото. То удържа едва 14 години. Обещанието, че обмяната на банкнотите в сребро ще продължи само година, не е изпълнено. Златните банкноти се обменят само в сребро до октомври 1902 г., а не до ноември 1900 г.

Какво толкова?

Причините, поради които държавата нарушава обещанието си, наистина са сложни: хазната е празна, данъците са високи, обслужването на външните кредити е затруднено, правят се удръжки от заплатите на чиновници… Сложността обаче не е лошо стечение на обстоятелствата, а е предизвикана от действията на самата държавна власт преди кризата.

Парламентарната опозиция се обявява категорично против временното прекратяване на обмена на банкноти срещу злато. Най-влиятелни парламентаристи сочат аргументи срещу „законопроектчето“, които са трудни за оборване. Те твърдят, че целта му да се задържи златото в България няма да се постигне, ще се увеличи ажиото, което носи загуби на българското население и трудности за търговията, ще се унищожи доверието в банкнотите, които ще загубят стойност. Силни и пророчески са думите на блестящия юрист д-р Никола Генадиев. Те заслужават да бъдат цитирани:

За едно Народно събрание, което изработва закони, да се ангажира да влиза в пътя на беззаконията; да унищожава правата на гражданите, няма край из тоя път и утре или други ден, при друг случай, може да се похити правото на собственост. И сигурно, ако тръгнете по този път, там ще излезете.

Погледнато през перспективата на десетилетията след 1899 г., д-р Генадиев се оказва прав по отношение на собствеността. „Законопроектчето“, с което се нарушават предварително дадени обещания е отдавна забравено. Вероятно с право. В припомнянето му има смисъл: приемането му е част от действията на държавата, поради които доверието към нея е критично ниско. Особено когато става дума за пари.