Латинският паричен съюз: дядото на еврозоната

Десетилетията преди избухването на Първата световна война са изпъстрени с любопитни моменти от световната история. Наред с индустриалната революция и интернационализацията на икономическите и финансовите отношения, в този период намира място и друг от най-интересните феномени на XIX век – опитът на различни държави да провеждат обща парична политика.

По това време в Европа са основани два мултинационални парични съюза – Латинският паричен съюз и Скандинавският паричен съюз. И двата просъществуват по няколко десетилетия и се разпадат в първата четвърт на XX в. Нито един от тях не достига ниво на развитие, позволяващо създаването на наднационални структури (като например обща централна банка).

В тази статия ще разгледаме съдбата на Латински паричен съюз. Той може да се срещне и като Латински валутен съюз, а на английски език се нарича Latin  Monetary Union. В много отношения прототип на днешната еврозона.

Причини за създаването на латинския валутен съюз

Някои изследователи разглеждат Латинския паричен съюз (ЛПС) като постфактум механизъм за признаване на наложили се по естествен път парични отношения.

Други поставят акцента върху желанието на Франция да разшири своята зона на влияние в Европа и света. Налагането на френската парична система и златният френски франк над други страни е ключов инструмент за постигането на тази цел. Оставяйки настрана амбициите на Франция, Латинският валутен съюз прави опит да реши някои трудности пред международната търговия в този период.

Вижте повече по темата: Френски франк – златната монета, движила европейската търговия

През 40-те години на XIX век са открити значителни залежи от злато в Калифорния и Австралия. Това довежда до глобален спад в цената на златото и съответно до ръст на относителната стойност на среброто.

Някои държави целенасочено намаляват ценното съдържание на своите сребърни монети, което довежда до бум на неправомерни арбитражни практики. През 1860 г. Швейцария намалява сребърното съдържание на своите монети до 80%. Арбитражисти се възползват от това, за да купуват френски и белгийски сребърни монети с по-високо съдържание на ценния метал, след което ги претопяват и прибират разликата.

Стига се дотам, че през 1864 г. Франция временно забранява използването на дребни швейцарски монети и намалява сребърното съдържание на собствените си такива. Това е само един от многобройните такива примери в този период.

В резултат доверието между държавите се понижава. От това страда международната търговия, която бива поставена пред ред естествени и изкуствени ограничения.

Основаване и структура на Латинския паричен съюз

Латинският паричен съюз е основан на 23 декември 1865 г. Самият съюз обаче влиза в сила от 1 август 1866 г. Идеята му е сравнително проста: придържане към общ стандарт за размера и състава на монетите. Целта е той да позволи повишаване на ценовата прозрачност и да подкрепи международната търговия, като в същото време намали цената на транзакциите.

Вижте повече по темата: Интернационалните златни монети – първият опит за стандартни пари

Франция, Белгия, Италия и Швейцария са основателите на Латинския паричен съюз. Според някои анализатори, страните членки са извадка на най-богатите държави в света по това време, доколкото историческите данни позволяват подобни сравнения. Някои изследвания дори нареждат Белгия, Швейцария и Франция сред десетте най-богати страни, а четвъртата основателка – Италия, също е съвсем близо. Въпреки това единствената “суперсила” от основателките е именно Франция.

Швейцария влиза в съюза едва две десетилетия след края на гражданската война, която я оформя като конфедерация. Белгия печели независимостта си в края на 40-те години на XIX в., а Италия “поглежда навън” след дълъг период на вътрешни сътресения.

Парична система на съюза

По своя първоначален замисъл Латинският паричен съюз стъпва върху френската биметална парична система, в която като пари се използват едновременно злато и сребро. Златото се използва по-рядко, за транзакции с по-висока стойност, а среброто – най-вече за ежедневни покупки.

В случая на Латинския паричен съюз съотношението между цената на двата ценни метала е 15,5 към 1, тоест: 15,5 грама сребро струват колкото 1 грам злато. Това съотношение е наложено със закон във Франция още в началото на XIX век, когато се намира в унисон с реалната относителна пазарна стойност на ценните метали.

В основата на тази система заляга идеята, че тя автоматично ще се нагажда към промените в пазарната цена на златото и среброто. Ако например златото стане по-скъпо, очакването е, че част от златните монети ще бъдат извадени от обращение с цел арбитраж. Същевременно губещото стойността си немонетарно сребро ще бъде насочено към монетния двор с цел изсичане на монети, които после да бъдат използвани.

Така пазарната стойност на двата метала ще се балансира, тъй като срещу все по-голямо количество немонетарно злато ще стои все по-малко количество немонетарно сребро, което в един момент ще доведе до насочването на златни кюлчета отново към монетния двор.

Упадък на Латинския паричен съюз

Проблемът с биметалната природа на паричния съюз излиза наяве още в края на 70-те години на XIX в. Тогава цената на среброто започва да намалява значително като следствие от нарастващото производство на този ценен метал. Реално погледнато, основаването на Латинския паричен съюз се случва в период, в който цената на среброто се намира на изключително високи нива спрямо цената на златото.

Флуктуацията на стойността на международните пазари и на златото, и на среброто в частност водят до наплив на сребро към страните от съюза, поради фиксираната му стойност спрямо златото в неговите рамки. Сребро от цял свят се стича към Латинския паричен съюз, където бива обменяно за злато при по-благоприятни условия от тези на международните пазари.

Инфлиране на сребърните монети

В допълнение, въпреки сключените споразумения, по-малките страни от съюза често си позволяват да секат сребърни монети в по-голям от договорения обем и с по-ниско съдържание на благородния метал от стойността на френските монети.

Арбитражът в рамките на съюза процъфтява до такава степен, че наводнената със сребърни монети (често неотговарящи на изискванията) Франция поставя ултиматум, при който ако една страна иска да напусне съюза, тя е длъжна да заплати в злато номиналната стойност на всичките си сребърни монети на френска територия. В един момент именно страхът от изпълнението на това задължение се превръща в основна причина за поддържането на целостта на съюза. Биметалната му основа се оказва неспособна да посрещне реалностите на международните пазари.

Вижте повече по темата: Светът без златния стандарт I: Пет десетилетия по-късно

Мерките за ограничаване на обръщението на сребърните монети започват само осем години след основаването на ЛПС, а свободното сечене на сребърни монети е забранено на 30 юли 1879 г. Така съюзът постепенно се преориентира към класическия златен стандарт, като в обращение остават единствено сребърни монети от 5 франка, но дори тяхното изсичане е преустановено.

Неограничено печатане на хартиени пари

Друг основен проблем, който води до упадъка на Латинския паричен съюз, е липсата на регулация в рамките на съюза по отношение на печатането на хартиени пари. Още в първите години след създаването му, неспособната да се справи с бюджетните си дефицити Италия започва да финансира държавния си дълг с печатане на пари и пускането им в обращение. Само в периода до 1870 г. печатаните пари в обращение в страната се удвояват почти всяка година, а в периода между 1870 и 1874 г. “примерът” е последван и от Швейцария, където ръстът е около 50% годишно.

Вижте повече по темата: Какво е инфлация

По този начин членството в съюза и липсата на обща регулация по отношение на хартиените пари де факто позволява на Италия да изплаща по-лесно външния си дълг.

Вижте повече по темата: Кредит и дълг I – наркотиците, които убиват съвременната икономика

Именно подобни практики водят до опасения във френското правителство от по-нататъшно разширяване на съюза. Единствено Гърция е прибързано приета, а в последствие изхвърлена, заради отчайващото състояние на публичните си финанси и “нечестната” си монетарна политика. Други страни като Испания така и не биват официално приети, въпреки че кандидатстват за членство.

Иронично е, че макар “на хартия” съюзът да продължава съществуването си до 1 януари 1927 г., nеговият практически край идва с избухването на Първата световна война през 1914 г. Тогава Франция временно спира използването на златни монети, както и обезпечеността на хартиени пари в злато. Първата световна война слага началото на сериозно печатане на хартиени пари на Стария континент като цяло.

Някои паралели между Латинският паричен съюз и еврозоната

Въпреки че трудностите пред функционирането на бимонетарния паричен съюз от XIX в. и съвременната еврозона са различни, някои от най-сериозните им недостатъци всъщност са аналогични.

Ето какво е важно да знаем:

• Латинският паричен съюз включва някои от днешните членки на еврозоната (като Франция, Италия, Белгия и Гърция). Много други европейски страни (като Румъния и България) правят опит за приемане и прилагане на системата на съюза, без обаче да бъдат официално приети като членове.
• Още през 70-те години на XIX в. се срещат понятията “Европейски съюз”, “Европейска комисия” и “Европейски парламент”.
• Концепцията за обща валута също присъства, но под името “Европа”.
• Ролята на европейската централна банка се предвижда на “комитет”, който да координира монетарната политика на отделните страни членки. Реални последствия от това обаче няма.
• Членството в съюза не довежда до сближаване на лихвените проценти, доходността по облигациите или инфлацията с водещия основател и член на съюза – Франция. Тук отново могат да се търсят известни паралели с еврозоната, където обаче наличието на обща централна банка до голяма степен неутрализира пълния ефект.

Наблюдава се разминаване при развитието на политическите и икономическите интереси на страните членки, които довеждат до целенасочено “фрийрайдване” от някои членки за сметка на други, както в рамките на съюза, така и в еврозоната. Типичен пример за това е Гърция – страна, която едновременно се възползва от общия валутен курс и в същото време допуска излизане на публичните финанси от контрол.

И в двата съюза виждаме липса на инструменти за ефективно налагане на дисциплиниращи мерки върху правителства, които не се придържат към “правилата на играта”. Можем да направим аналогия с въведения наскоро у нас механизъм за оздравяване на финансите на общините.

Когато една община не отговаря на определени критерии за фискална стабилност, тя бива включена в този механизъм, който води до мониторинг, както върху приходната, така и върху разходната част на бюджета.

Подобен инструмент на международно ниво обаче би изисквал прехвърляне на по-голяма част от националния суверенитет към наднационални структури – нещо, което дори днешните страни членки на ЕС далеч не са склонни да направят в степен, която може да гарантира работещи механизми.